Monday, February 20, 2012

Fuck It Retreats

just say fuck it, that'll help you survive!!!:)))

Sunday, February 19, 2012

това, което се случва само на мен

лежа и пъшкам в санта моника, лос анджелис, отровена от кебапчета. просто не е истина. да пътуваш 10000 мили за да се отровиш жестоко със собственоръчно направени кебапчета:) един мой приятел, винаги си поисква да му сготвя нещо. този път си поиска кебапчета... 
но това има и друга страна. повръщах страшно много и мисля, че повърнах и неща, които заслужаваха повръщане. организмът ми направи силов детокс, който аз нямаше да направя от прекалено разглезване, мързел, и свикване с това, че животът тече по един определен начин, в една определена тоналност, в няколко определени коловоза.
когато от тялото ти започнат да излизат неконтролируемо неща, значи някаква бактерия се е заела буквално да ти свърши мръсната работа. благодаря, бактерио. сега всичко ме боли, горя от температура, но балконската врата е отворена широко, от нея виждам цъфтящ БАОБАБ, зад него е океана, въздухът ухае на море и цветя, слънцето е най-прекрасното калифорнийско слънце топлещо на 25 градуса, и животът е красив. е, и малко тъжен, но това си е част от красотата му. 
започвам да чета мариан уилиямсън - ню ейдж гуру от лос анджелис, жена, която винаги съм харесвала, по холивудски смахната и интелигентна. "завръщане към любовта" - огромен бестселър на уилиямсън.
под нея е книгата на матрьона распутина за баща й, а под нея е умберто еко. 
снощи докато пътувахме по празния среднощен фрийуей почувствах уникално спокойствие. спокойствието може да бъде сексуално - това открих снощи. толкова спокойно, колкото хубав секс.


p.s.: всъщност изобщо не съм сигурна, че съм се отровила от кебапчетатата. мисля, че съм отровена от думи - мои и чужди. болна от думи, боли ме цялото тяло от тях, мозъкът ми е възпален. 
искам някой да ми каже само няколко думи, тихо, с любов. като вкусът на парченце препечен хляб след като си изповръщал червата си. 

Saturday, February 18, 2012

Тук съм за да ви уча на любов - текст от 2007 г. за Рей Бредбъри



Вчера беше един от незабравимите дни в живота ми. Един от тези дни в които си сигурен, че всичко има смисъл, защото си срещнал любовта и вярата. За тази среща исках да съм красива. Облякох това, което ми стои най-добре. Гримирах се внимателно – да има очертания, но и да са по-скоро незабележими – първо си сложих черните обици-халки, но ми се видя мрачно. Смених ги със зелените нефритови Буди. Будите са по-подходящи за този мъж. Освен това бях с черни джинси и черна риза доказващи две неща – че съм стройна и че съм сериозна. Обаче сложих червени велурени обувки с висок ток. Много, много секси. От тези, които са като от късните 40 години, защото тогава започва неговата ера. Мислех да си облека едно яке на Дизел, но то нищо не означаваше. Беше поредното яке на Дизел. Увих се в черен индийски шал със зелен бордюр подарък от дъщеря ми. С много любов. Бях си купила цигари, защото знаех, че от вълнение ще ми се допуши. Взех фотоапарата след като го заредих. Също така взех един червен тефтер на който пише с жълти букви “Wonder Woman”. В него можеш да си правиш записки, но и можеш да разглеждаш картинките от създадения през 40те години едноименен комикс. Проверих дали имам химикалка. С мен бяха “Марсиански хроники” и “Фаренхайт 451”. Огледах се за последен път и се качих на колата. Всичко разказано до тук не е случайно. С интуицията си знаех, че отивам на любовна среща, затова се подготвих толкова внимателно. Ако не ставаше въпрос за Рей Бредбъри, никога нямаше да ви занимавам с тоалета си. Той беше.
Трябваше да карам до Торанс, което е на около половин час от Ел Ей. Беше залез слънце. Чакайки на един светофар, с периферното зрение ми се стори, че виждам самото слънце, оранжево кълбо толкова ниско, че можеш да го докоснеш. Слънцето се въртеше и на него пишеше “76”. Когато си в такава еуфория знака на бензиностанцията може да ти се види като слънце.
Подраних, или поне така си мислех докато карах натам. Не бях. В залата на културния център в Торанс се извиваше дълга опашка с хора натоварени с книги завършваща пред масата на която ги подписваше Рей Бредбъри. Човекът е вече близо 90 годишен, на инвалидна количка, но си беше сложил червена връзка с малка кутийка с неразопакован подарък на нея. Залата постепенно се напълни и всички се вълнуваха. Когато дойде моят ред, казах на Рей, че съм писателка от България и, че “Марсиански хроники” е една от книгите заради които съм завинаги влюбена в литературата. Асистентът му възкликна: “България! Познавате ли Кейт? Кейт....избяга ми второто й име, тенисистката, която ще ви представя на олимпийските игри....”. Отговорих ме, че няма българин, който да не знае коя е Катерина Малеева и семейството й. Забравих да ви кажа, че носех подарък на Рей. Нещо между мен и него. Оставих го на масата и помолих да ни снимат. Всичко беше толкова хубаво колкото си го представях.
Седнах си на мястото, но преди това исках да видя къде ми е подаръка. Нямаше го вече на масата. Отидох при асистента му и го попитах дали Рей ще го получи. “О, да! Вече е в раницата му, нали я виждате, закачена на количката. Утре той ще си разгледа подаръците и ще му обърна специално внимание на Вашия, защото сте от България. Заради Кейт - тя е страхотна!”. Това вече съвсем ме направи щастлива. Залата притихна, качиха Рей на малкото подиумче и той помоли всички, които са под 18 години да станат от местата си и да седнат на земята пред него. Прекрасното беше, че те се оказаха много. Имаше бебета, имаше и старци. Но той ни накара да се почувстваме на една възраст. Възраст, която никога няма да се промени, определена от момента на влюбване в книгите му.
“Предполагам, че се чудите защо ви извиках тук. Ще ви уча на любов.” С това първо негово изречение разбрах, че интуицията ми не ме е лъгала. Това беше любовна среща. Заговори за първото си влюбване, когато бил на 4 години и майка му го завела да гледа “The Hunchback of Notre Dame” и той пожелал да е гърбав. След това на 5 години поискал да е фантома от “Фантомът на операта”, а на 6 да е динозавър след като гледал филм за динозаври. Така започнали влюбванията му и продължили цял живот. Бил влюбен в Джийн Кели след като гледал “Singing in the rain” и му казал, че ако той обичал книгите на Рей поне на половината на любовта на Рей към филмите му, щял да поиска да работят заедно. Рей написал сценарий, Джийн го занесъл в Лондон и Париж, но не намерил пари и така нищо не станало.
Обърна се към децата и каза: “В училище не могат да ви научат да бъдете писатели, но една библиотека може. Аз винаги съм бил влюбен в библиотеките. Библиотеките са една от най-важните любови, които човек може да има. Гледах как Хитлер гореше книги, преживявах изгарянето на Александрийската библиотека така, все едно, че се случваше сега. Бях влюбен в книгите и затова написах “Фаренхайт 451”. Влюбих се и във филмите на Джон Хюстън и един ден той ме покани да напиша сценарий по “Моби Дик”. Господ да ми е на помощ, опитвал съм се толкова пъти да я прочета, толкова е голяма и все не успявах. Какво ще правя?! И изведнъж се сетих за Ричард III, за Шекспир, ами да, те ще ми помогнат да напиша сценария. Винаги съм бил влюбен в тях. Те са помогнали на Херман Мелвил да напише “Моби Дик”! Капитан Ахаб е Ричард III! И започнах да пиша. И стана филм. Трябва да направите списък на вашите любови и да започнете да работите за тях! Искам да ви науча как да гледате едно нещо, а да виждате друго. Попитах Джон Хюстън защо избра мен – никой не пишеше критика за книгите ми, почти не се продаваха, нямаше ги извън Америка.... Той ми отговори, Заради разказът “Сирената”. Обадиха ми се от списание “Pro Football” да напиша текст за футбола. Ама как да пиша за футбол?! Аз нищо не знам. И изведнъж видях топката, видях брат ми и слънцето и седнах да пиша. Написах поема от 8 страници! Обадих им се и им казах: “Написах текст, но е поема!”. Никога преди това не бях писал поема, стихове съм писал в училище, но поема не. Публикуваха я, изкарах и пари с нея и я публикуваха общо 5 пъти! Бях на 42 години и продължих да пиша стихове. Накрая вече написах една книга с 500 стихотворения! Представяте ли си как се влюбих в поезията! Бях влюбен и във Фелини. Гледах всичките му филми - и лошите му и те бяха добри. Написах за него нещо в Лос Анджелис Таймс, а той го прочел, и ми се обади и ми каза, че това е най-доброто нещо някога писано за него, и че трябва да му отида на гости. За 20 годишнината на дъщеря ми отидохме в Рим и му се обадихме. Закусвахме, обядвахме, вечеряхме заедно. Жена му беше Чаплин, а Чаплин е любовта на живота ми и любовта на живота на Федерико – Джулиета. Накрая се прегърнахме с Фелини и ревахме. Той повтаряше, Моят брат-близнак, моят брат-близнак.... После, на 43, поисках да съм драматург. Написах пиеса, поставихме я, беше ужасно. Но продължих, защото бях влюбен в театъра и накрая получих това, което исках – критиците бяха влюбени в пиесата ми. За какво се занимавах с театър – никога не съм изкарал една стотитнка от театър. Правех го, защото го обичах и актъорите бяха моите любовници.
Когато бях на 12 години, един ден гледах как вятъра подухва косъмчетата на ръката ми. Тогава за пръв път разбрах, че съм жив. Отидох на един Луна парк във Венис и там срещнах странен човек – Мистър Електрик. Той ми каза, че аз съм неговият прероден приятел загинал във войната и, че ще живея вечно. Заведе ме в палатката на едни странни хора на които първо извика да не говорят мърсотии. Той ми разказваше неговите малки философии, а аз моите големи. Защото когато си момче на 12 години, ти имаш големи философии. И същата година се преместихме в Аризона, родителите ми купиха пишеща машина и написах първия си разказ. Ако сте късметлии в живота, ще срещнете добър учител, или добър приятел, който ще ви подкрепя във влюбванията ви. Никога не слушайте никой освен себе си! Никой не може да ви каже какво да правите. Просто винаги трябва да имате списък на нещата в които сте влюбени и да действате по него.”
Каза още много неща, но това е главното. После остана да подписва още и още книги, а аз си тръгнах към Ел Ей още по-влюбена. Ще направя всичко възможно така да бъде завинаги.

Wednesday, February 15, 2012

MARINA AND THE DIAMONDS | OH NO!

♡ PART 2: RADIOACTIVE ♡ | MARINA AND THE DIAMONDS

политика, коректност, некоректност и смърт

долу на снимката е zabriskie point, death valley, ca, usa. този пейзаж съществува, и не, не сме колонизирали друга планета. михаела е герой на фотосесия, тази снимка е част от история, която никога няма да спра да разказвам, но не сега.

животът е kind of short. краткостта предизвиква огромни безобразия, както и безвкусни вечности. не е ясно кое води.

***
влюбих се в този пейзаж когато гледах "zabriskie point", 1970, микеланджело антониони, на съботните прожекции във ВИТИЗ, който е НАТФИЗ. това бяха часовете по западно кино. прожекции в събота, цял ден, който издържи на студа. и тогава беше много студено. 
големи филми. "taxi driver", "five easy pieces", бръкнаха ми в мозъка. беше винаги една и само една прожекция, на някакви странни копия, които преди това са гледани от генерали. и генералите са ни ги пуснали да знаем, че сме почти свободни...за наше добро.
нещо от сорта...
не беше във ВИТИЗ. беше в кино "дружба" и добрият, стар тони андрейков е водил прожекцията - примерно. 
не. нямам спомен... 
всъщност мисля, че за пръв път гледах този филм на място, което...
както и да е. 

чак сега, седмица след като ачо георгиев го няма, не, не седмица, а цели 10 дни... мога да кажа: ачо го няма и ми е тъпо. 
било въпрос на лична и вселенска еволюция да приемаш смъртта спокойно, дори с радост. 
да, радвам се, че се е разкарал от този смахнат свят, но това е максимум радост на която съм способна. ачо липсва. беше готин човек и актьор, само един път и един човек и един актьор.

и така, в тъпи спорове за незначителни неща, пропуснах  момента в който си отиде един човек. завинаги.

"...както и да е..."

***
забриски пойнт. романтичен филм. романтиката е една и съща, има нужда от  фантазии, съществува сънувайки. 

земята е виенско колело в постоянна гоненица със себе си, гоненицата на интелекта. 
естественият интелект е готов и в ЦЕРН да нахълта за да си роди галактика:)

изкуственият интелект е малко по-малко секси. след петдесетина години ще е super sexy. ще управлява тълпи самостоятелно. facebook на lsd.

***
нося си кибрит от америка. 
тук непрекъснато купувах запалки, защото почти никъде не продават кибрит. развращават с грозни, пластмасови запалки, които свършват бързо. 
кибритът, който успях да намеря в денононщния близо до нас, e с голи мацки и българското знаме. 
изпаднах в паника, че всичките ми американски кибрити са се изчерпали, и поръчах на радина да ми донесе от америка. тя се появи със снежно-бяла пачка с кибрити без лейбъл. чисто бели, неопорочени от ничии послания, поръчани от amazon.com, зародиша на изкуствения интелект:) 
някои неща се правят така.
и някои неща работят, други не. 
знам, за горите не е ставало дума в този разговор. нямам идея кое е по-важно - книги или кибрит. светът не е същия и след двете. 

пиромания.

***
ако някой ме търси, ще трябва да набере 001 и номера, който не знае;)


Saturday, February 11, 2012

няма нищо по-хубаво от....

никога не е късно да ти се случи нещо ново, интересно и безумно вдъхновяващо. днес бях на репетиция на "дневниците на дракула" на мила искренова с балет арабеск, деян донков и биляна петринска. във възторг съм от младите и красиви танцьори! не знаете какво богатство е този балет и няма как да знаете всъщност, защото към него държавата се отнася като към някакъв бастард, копеле, което трябва да се оправя както може. какъв нечовешки труд полагат тези млади хора с телата си срещу заплати от няколкостотин лева! и имат право само на 2 репетиции на сцена преди премиера! и въпреки това, те са в танца с цяла душа, накрая ме разплакаха, толкова беше вдъхновяващо изпълнението им. 
за пръв път имам щастието да харесам НАПЪЛНО мой текст в театрално представление, което всъщност е балет:) и не само го харесвам, но съм във възторг. от мила, от биляна, от деян, от младите балетисти....


Thursday, February 09, 2012

Jane's Addiction - Irresistible Force

еко и тъпите пичове

чудесно начало на деня с мизантропията не умберто еко в "пражкото гробище". не разбирам защо някои евреи се възмущават при положение, че книгата освен анти-семитска, тя е и анти-германска, френска, женска, религиозна, комунистическа, масонска, италианска, анти-всичко. просто еко пише с прекрасен зъл сарказъм, който ме разсмя много пъти. 
блестящо започва, предполагам, че и продължава така нататък. 

опасявам се, че политически коректните борци за човешки права и права на хлебарките-албиноси (виждала съм такава хлебарка! и тя има права!!!), не биха могли да разберат подобна книга, която описва хората такива, каквито сме освен, че сме страшни пичове. според мен тъпи пичове, които определено заслужават изключително гаден сарказъм. 

боя се, че младите хора са с все по-промити мозъци и не могат да различат организирана омраза от яростта на изкуството.
и така хората ще стават все по-тъпи пичове.

03. Madonna - I'm So Stupid [American Life Album]

Wednesday, February 08, 2012

кои са хората "стопанисвали" язовира в село бисер???

правителството трябва да вземе решение за язовирите да бъдат стопанисвани не от всякакви връзкари, които си правят развъдници за риби и не разбират нищо от поддръжка, а от държавни организации, които са ръководят от специалисти. 
аз лично имам познат, който няма нищо общо и никога не е имал нещо общо с язовири, но той "стопанисва" язовир. това е изключително безобразие, което в момента коства животи. правителството на бойко борисов трябва ВЕДНАГА да изземе язовирите от тези "стопани", които мислят само за себе си и собствената си облага и държат ключа към водите на българия. тук става дума за нещо още по-важно и от шистовия газ - става въпрос за безопасността на стотици хиляди хора в населените места около язовирите, както и за НАШАТА ВОДА. тя е и ще става по-ценна от златото в бъдеще. трябва натиск сега, веднага, преди да се случат още трагедии!!! водата не може да бъде ничия друга собственост освена на народа.
другото, което трябва да се случи ВЕДНАГА е, да се извадят имената на "стопаните" на този язовир публично!!! във вестниците, по телевизията, навсякъде! кои са хората стопанисвали този язовир???

Tuesday, February 07, 2012

какво е америка за мен:)

кратко есе по поръчка на поетът иван христов за литературен вестник. другите попитани са: владо левчев, едвин сугарев, йордан ефтимов, алек попов, пламен антов, стоил рошкев, катерина стойкова. 
звучи малко като разказче за училище, но това не е случайно. харесването ми на америка е започнало още когато бях много малка и в мен винаги ще има едно "девствено" място за нея. място на спонтанна и нерационална любов, която може само едно дете да изпита. после тя се превърна в моят най-голям възпитател. за някои неща си е свършила работата чудесно, за други не толкова, но във възпитанието няма гаранции за нищо, извън това, че характерът ти превъзпитава възпитанието по свой начин:)))


За пръв път осъзнах, че  има място наречено Америка след като баба ми ме заведе в някогашното кино Култура да гледам „Кет Балу“ с Джейн Фонда. Бях на 6 годинки и този филм промени живота ми. Джейн беше красиво момиче, което можеше да язди и стреля, и което беше наравно с мъжете. Вирусът на феминизма влезе в мен още тогава. В тази далечна страна живееха много лоши хора с пушки, както и черни хора свирещи чудни песнички на кръгла китарка – банджо. Някаква магия слезе от екрана и ме погълна. Молих баба ми да гледаме филма пак и пак докато най-накрая й писна и каза „Стига с тая Кет Балу!“ Години по-късно установих, че единият от двамата певци във филма е бил Нат Кинг Коул.
Това беше първото ми осъзнато влюбване. Америка е в кръвта ми и заради дядо ми Илия Хаджиев, брат на един от големите македонски комити Стойо Хаджиев и син на търговеца Никола Хаджиев. Прадядо Никола е снабдявал македонското революционно движение с оръжие, докато малкия му син е бил пратен да учи в турски лицей в Солун. Петнайсетгодишният Илия бяга от лицея, качва се на кораб за Новия континент, но за зла участ брат му Стойо го сваля от кораба. Ако дядо ми беше успял да се измъкне от България, аз нямаше да съм Милена, а трето поколение американка.
Когато станах на 15 години и аз реших, че Америка е моето бъдеще без да знам как то би могло да се случи в соца. И не мирясах докато не го реализирах. След раждането на детето ми, това е най-правилното решение в живота ми. Връщането ми от Америка пък е третото най-правилно решение. Сърцето ми вече никога няма да е цяло, то живее на два континента с всички плюсове и минуси на тази безкрайно разкрачена ситуация.
За мен Америка е богатство и свят на крайности, който ме научи на свобода. Даде ми самочувствие, направи ме едновременно гъвкава и неотстъпчива към целите си, внуши ми, че всичко е възможно и единствената пречка към тази неограниченост е личната ограниченост. Беше безмилостна в много ситуации и ме накара винаги да търся как да лавирам. Срещна ме с маса хора чийто пример на зверски успехи и зверски провали са ми надежда и червена лампа. Заби ми инжекция американска агресивност и позитивизъм. Сложи ме на пътища на които бях мега самотна, и същевременно летях с крак на газта в една огромна, велика, убийствено красива пустош където джиесемите нямат покритие и не е лошо да имаш поне пистолет в жабката ако случайно ти се развали колата. Даде ми смелост.
Американците ми вдъхнаха вяра, че всичко може да бъде преработено с усмивка, а усмивката може да бъде използвана като оръжие. Изтриха сълзите ми на жална българка и ме научиха да се бия за това, което желая и да не приемам, че има невъзможни неща. Показаха ми как се спазват човешки права на всякакво ниво и същевременно как са готови да преминават през трупове за да постигнат целите си. Цели, които често са с няколко крачки пред останалия свят. Вкараха в кръвта ми вируса на големите мащаби и голямото говорене, което не се спира и страхува от нищо. Видях най-голямото небе, което съм виждала, най-голямата самота, която съм изпитвала и най-голямата свобода, която съм осъзнавала.
Обичам Америка като живота си, а това ме обрича на известна самота. Тази любов винаги ще ме движи и ще ме кара да се чувствам привилигерована с привилегията на човек осъзнал, че американската конституция е едно от най-съвършените неща на Земята. Това знание не е академично, а преживяно и осъзнато, то дава криле да си свободен човек. Аз се чувствам такава.


Sunday, February 05, 2012

за сополите на писателите

един писател се затръшкал като обидена девица на мегдана дали да не спрял да пише, защото някакъв критик написал критика срещу книгата му.

ела да ти избърша сълзичките и да ти изтрия сополките, мило момченце, и духай, духай силно в кърпата!!!:))) 

подобно публично кършене на творчески китки по презумпция означава, че сума ти хора ще се хвърлят драматично да те разубеждават да не ги лишаваш от себе си, което явно е и желаният отговор на въпроса дали да не спре да пише. 
от друга страна ако толкова лесно може да се откаже от писането, ей така, питайки целия фейсбук какво да направи, най-добре е да се откаже какъвто и да е отговора:)
един творец никога не пита публиката какво да прави, а прави това, което иска, чувства и може. и го прави безапелационно и при всякакви обстоятелства, защото НЕ МОЖЕ ДРУГОЯЧЕ. писателската работа не е кран за топла вода или повод да се чувстваш обичан. писането е безизходица. човек може да го напусне само ако напусне живота си.

***
навсякъде виждам мъжки миниатюри в голям размер. 
гъба ли съм яла или реалността ме подвежда към нереални очаквания от естествена величина?? 
отговорих на възмутена от вампирската тема читателка следното: "лична хигиена без секс и ужас - в гроба".
хахахахаха

***
избрано от тема "един писател"

това, което сме искали да кажем, сме го казали с идеята за всички възможни последици от казаното.
xxxxx не организира подписка срещу следващото цунами в япония. подкрепяме така, както разбираме подкрепата. ако искате да му предадете 5 стотинки от мен, ще ви ползвам за куриер.


сарказмът не е нетолерантност, а качество, което човек развива пишейки, защото не може да не пише.
желанието не струва абсолютно нищо. то е едно от малкото безплатни удоволствия.

Thursday, February 02, 2012

Mike Posner - Looks Like Sex

лъжкиня

виж, любима, как лъже 
как ме излъга 
как ме е лъгала

ти ме обичаш като никоя друга
а тя ме е лъгала
лъгала
лъгала

"обичам те", казвах й

лъгала
лъгала
лъгала

ехото, любима, ме обича повече

провинция и анорексична нега 
сънища в предела на площада

идеално лекарство за жадни градски поети 
попаднали на градски хищници 

не, не драскам по гърба ти
наблюдавам преяла



бел.автора: без да искам го изтрих и сега го поствам пак. 

"дневникът на дракула" - танцов спектакъл на мила искренова с балет арабеск

написах серия от поетични текстове за предстоящото представление на мила искренова с балет арабеск със специалното участие на деян донков и биляна петринска. 
дракула си пише дневника и философства над човешкия свят, как се чувства в него, как се влюбва и как се кандидатира за министър-председател. имаме цяло интервю на журналистката виктория недева (надявам се да няма журналистка с такова име) с политикът дракула в което той обяснява политическата си платформа и какво иска да направи за българия и хората:) 
вампирската тема ми е изключително любима. неживите живи, които се хранят с живот. безсмъртието им като нещо ужасно, и като ужасяващ кич. сложните им отношения с хората. властта на кръвта. невъзможната любов между смъртта и безсмъртието. сексапила на желанието за кръв.
вероятно малка част от текста ще остане, защото все пак това е танцов спектакъл, не театрална постановка, но по-нататък ще ги направя цялостно достъпни на някакъв носител.
това е фотосесия без претенции. нищо не е подготвяно, просто си взех фотоапарата и се въртях снимайки около деян донков, биляна петринска и двамата красиви балетисти от арабеск на които все още не знам имената. все още няма нито декори, нито костюми, нито грим, нито осветление. осветителят беше така добър да се съгласи да ми пусне една червена и една бяла светлина на стратегически места за да има нещо повече от дежурния ред прожектори. 
тези снимки са в някаква степен случайни въпреки, че при добрите актьори нищо не е случайно и деян и биляна ясно го показват. 
премиерата ще е на 24 февруари в държавния музикален театър "стефан македонски". ще има само по 2 представления на месец, затова е добре овреме да се купуват билети:) ще каня приятели обаче на 10 март, защото в края на февруари няма да съм в българия.