Saturday, October 29, 2011

Taio Cruz - Higher ft. Kylie Minogue

китка от изкуствени сини гербери

отивам на рождения ден на кръстницата на дъщеря ми, един от най-свестните хора на тази планета. нейният баща е бил представител на шел в българия преди 9 септември, бит е всеки ден 3 години поред за да признае, че е американски шпионин и не е признал, защото не е бил. тя завинаги ще обича иван костов. освен всички други подаръци, й купих китка от сини гербери - изкуствени цветя - от икеа. не виждам какво друго мога да й предложа.
но за калфин няма да гласувам.

не всичко минава метър

значи. искам само да кажа, ама много ясно, че страшно харесвам артистите ни в "Седем часа разлика". и понеже председателят на съюза на артистите си позволи да ми пише да съм кажела на маги халваджиян да ГИ накарал да не рецитират, аз пък казвам: гръмнете се, завистници. гьолът тук определено е малък, съответно нямам грам толерантност към подобно поведение. независимо от кой идва и какво е неговото състояние. актьорите ни са НАЙ-ДОБРИТЕ.
председателят на съюза на артистите да слага всички актьори под един знаменател, да няма нито една добра дума за никой от тях и да ги обижда пред мен? какво си въобразяваш бе, пич? 
не всичко минава метър.

Friday, October 28, 2011

Комунизъм по американски: Масово самоубийство в Джоунстаун - за L'Europeo


Комунизъм по американски: масово самоубйиство в Джоунстаун
Това е историята на „Храмът на народа“ създаден от Джим Джоунс с идеята да разпрозстранява „апостолски социализъм“.  Краят на тази идея е световно известен като най-голямото масово самоубийство в света, както и най-голямата загуба на цивилно население от неестествена смърт в Америка до 11 септември 2001.
На 18 ноември 1978 в порт Кайтума, Гвиана, Джеймс Уорън Джоунс раздава на над 900 души смъртоносен коктейл от цианид, валиум, хлорен хидрат и фенергам разредени с Flavor Aid. Наредени на опашка мъже, жени и деца изпиват смъртоносния коктейл с помощта на спринцовка и след около пет минути умират. Джим Джоунс им казва, че смъртта им е „революционно самоубийство“. Американската делегация дошла да се опита да спаси последователите на Джоунс е причакана на летището, където неговата Червена Армия открива огън по тях и почти всички са избити. Сред загиналите е членът на Американския конгрес Лео Райън дошъл да преговаря с Джоунс.
Джим Джоунс е роден в Индиана на 13 май 1931 г. в обикновено американско семейство. Съучениците му го помнят като „истински странно дете обсебено от  религията и смъртта“. Младият Джим е страстен читател. Внимателно изучава Сталин, Маркс, Хитлер, Ганди. На 18 г. се жени за Марселин Балдуин и започва да учи в Университета на Индиана в Блумингтън. През 1951 г. Джоунс става член на Американската комунистическа партия.  Възмутен е от начина по който Мак Карти преследва комунизма особено в случая с екзекуцията на Джулиус и Етел Розенбърг. Тогава Джоунс разбира, че единствения начин да пропагандира марксизма си, е да инфилтрира църквата и от там да достига до сърцата и умовете на хората.  Става пастор в методистка църква, но я напуска заради забраната да бъде посещавана от черни. Междувременно наблюдава как в друга църква се извършват лечителски религиозни сеанси с помощта на които се събират пари за конгрегацията.  Разбира, че това е идеален начин за финансиране на социалните му цели и основава собствена църква наречена Християнски Народен Храм Пълен Госпел. Започва да продава от врата на врата живи маймунки и със средствата от продажбите финансира църквата си. Критикува американската компартия и маоистите и напуска редовете на партията. Заема се с интегрирането на черните в обществото с такава страст и успех, че враговете му взривяват колата му опитвайки се да го убият. Осиновява цветнокожи деца и нарича семейството си „с цвят на дъгата“. През 1961 г. семейство Джоунс са единствените бели в Индиана осиновили черно дете.
Джим Джоунс е убеден, че светът ще загине от ядрена война на 15 юли 1967 г. след което той ще създаде социалистически Рай в Калифорния. На практика в църквата си той не проповядва Госпел, а социализъм наречен Апостолски. „Ако си роден в капиталистическа Америка, расистка Америка, фашистка Америка, значи си роден в грях. Но ако си роден в социализъм, тогава си роден праведен“. 
През 70те години Джоунс се отдръпва от Християнството и Библията казвайки, че Библията служи на белите мъже да държат жените и цветнокожите в подчинение. Твърди, че той е прероденият Исус, Ганди, Буда и Ленин.  През 1976 г. открито признава, че е атеист и премества църквата в Сан Франциско където с неговата подкрепа е избран кмета на града. Джим Джоунс има приятели на високи политически постове – Уолтър Мондейл, кандидат за вице-президент, както и Розалин Картър, жената на президента Джими Картър. В апартамента на Народния храм гостуват различни политически лектори сред които е и Анджела Дейвис. 
Джоунс успява да създаде и здрави връзки с медиите в Сан Франциско, което от своя страна го поставя под наблюдение и прицел на враговете му. През 1974 г. Джим Джоунс с няколкостотин члена на конгрегацията му заминава за Гвиана, която като социалистическа държава му дава възможност да се установи там с последователите си. Целта му е да създаде в Гвиана „социалистически рай“. Следвайки примера на Съветския Съюз, той не разрешава никой да напуска новосъздадения „рай“ и обявява, че той и хората му са най-чистите комунисти, които някога са съществували. Близо 70% от комуната в Джоунстаун са бедни черни. Тези, които се опитват да си тръгнат, са спрени насила. Много хора са обезпокоени от това, че Джим Джоунс е постоянно дрогиран, но го толерират и уважават заради борбата му в помощ на социално онеправданите. Същевременно се създава „Организация на Загрижените роднини“ с цел членовете й да се опитат да измъкнат  близките си от създадения от Джоунс комунистически концлагер. Дори Харви Милк, известният борец за правата на хомосексуалните, пише писмо в подкрепа на Джоунстаун до президента Картър в което описва Джим Джоунс като човек с висок морал.
За жителите на Джоунстаун се прожектират взети от Съветското посолство в Гвиана пропагандни документални филми описващи добрия живот на пенсионерите в Съветския съюз, както и за адаптирането към нормалния живот на завръщащите се от Виетнам ветерани.  Всички работят по осем часа по пет дни в седмицата, а след края на работния ден слушат лекции и взимат класове по социализъм. По този начин учейки се от Северна Корея Джим Джоунс установява методи за контрол върху мисълта, както и модифициращи поведението техники взаимствани от Китай. Четат им се новини от радио Москва и радио Хавана. В комуната няма телевизори или радио, единствено Джоунс притежава късовълново радио. Непокорните са наказвани с престой в шперплатови кутии големи колкото ковчези, а непослушните деца са били закачани да висят с главата надолу в кладенец.  Тези, които са се опитали да се измъкнат, са били дрогирани с демерол, валиум и торазин. По всяко време са патрулирали въоръжени гардове.
Джим Джоунс периодично е организирал тъй наречените „Бели нощи“ чиято цел е била да държи жителите на комуната нащрек срещу „капиталистическите прасета“, които искат да ги унищожат. По време на „Белите нощи“ Джоунс е предоставял следния избор за спасение на последователите си:
  1. Да се опитат да избягат в Съветския съюз
  2. Да направят „революционно самоубийство“
  3. Да останат в Джоунстаун и да се бият срещу нападателите
  4. Да избягат в джунглата
На няколко пъти се репетира масово „революционно самоубийство“. Хората са наредени на опашка и на всеки се дава малка чашка пълна с червена течност, която трябва да изпият и която ще ги умъртви до 45 минути. Очевидци разказват, че всеки един от тях си изпивал течността в очакване да умре. Джоунс им казва, че всъщност това не е отрова, а тест за лоялността им.
В един момент Джим Джоунс решава, че и Гвиана не е безопасно място за комуната му и започва преговори с посолствата на СССР, Югославия, Северна Корея и Куба. Представител на Съветското посолство гостува на комуната и изпраща „най-дълбоки и сърдечни поздрави на хората от първото социалистическо и комунистическо общество в Съединените Щати, Гвиана и в света“. Същевременно здравето на Джоунс се разклаща все повече и повече. Наблюдаващият комуната в продължение на 18 месеца разследващ журналист Райтерман пише, че е било шокиращо да се гледа как един болен, обзет от параноя човек, контролира живота на хиляда души. Джим Джоунс отрича да е хомосексуален, но принуждава мъже от последователите му да имат сексуални контакти с него под претекста, че по този начин те се свързват символично с него.
През лятото на 1978 г. Джоунс наема създателите на известна конспиративна теория за убийството на Джон Ф. Кенеди Марк Лейн и Доналд Фрийд да измислят казус в който да се окаже, че има конспирация на правителството срещу Народния Храм. В последствие на многобройни оплаквания от роднини на „доброволците“ в Джоунстаун за нарушаване на човешките им права, на 17 ноември 1978 г. за Гвиана заминава разследващ телевизионен екип от NBC, репортери от различни вестници, както и конгресменът Лео Райън.  В комуната е допуснат само конгресменът Райън с четирима членове на организацията „Загрижени роднини“. Посрещат ги приятелски, въпреки, че Джим Джоунс не спира да говори за правителствена конспирация комуната да бъде унищожена. На тръгване двама члена на комуната дават бележка на Райън на която пише, че го молят да ги измъкне от Джоунстаун.
Сутринта на 18 ноември 1978 г. предусещайки опасност единайсет члена на комуната успяват да избягат. Все повече хора молят конгресмен Райън да им помогне. Въпреки привидно доброто посрещане което Райън получава от Джим Джоунс, докато Райън и антуража му са извозвани с камион към летището, член на комуната се опитва да го наръга с нож. В друг камион са докарани членове намерили смелост да тръгнат с конгресмена. В момента в който пристигат при самолета, Червените бригади на Джоунс откриват огън по Райън и бегълците. Всички с изключение на пилотите на двата малки самолета, които успяват да излетят, са избити.
Джим Джоунс е обзет от тотална параноя въпреки, че конгресменът му е предложил да разреши на членовете на комуната си да се върнат в Америка. Убеден е, че всички ще бъдат избити от американското правителство, а децата им ще станат фашисти. Джоунс организира събрание на което предлага единственото според него възможно разрешение на ситуацията – масово революционно самоубийство.  Преди да е свикано събранието подчинените на Джоунс приготвят в метален варел коктейл от валиум, фенерган, цианид и хлоров хидрат.
Червената бригада се е върнала с изпълнена мисия, членовете на комуната знаят, че Райън и антуража му са избити. Никой не тръгва да бяга или да се бунтува, а първата доброволно поела отровата е Рулета Пол и едногодишното и бебе. Виждайки как хората умират, някои се възпротивяват, но общо взето всички са като в транс. Отварят уста и отровата се впръсква в устата им със спринцовка. Джим Джоунс е намерен мъртъв между две други тела. Бил е застрелян в главата вероятно от верен на него човек. На три високопоставени члена на комуната са дадени $550 000 и плик, който е трябвало да бъде занесен в Съветското посолството в Гвиана. В плика има два паспорта и писмо с инструкции до служителят на посолството Фьодор Тимофеев със следния текст:
„Скъпи Другарю Тимофеев,
Това писмо служи за инструкция свързана с нашите притежания, които искаме да оставим на Комунистическата партия на СССР. Включени са писма инструктиращи банките да изпратят чекове до вас. Правя това от името на Народния Храм, защото ние, като комунисти, искаме нашите пари да помагат на онеправданите хора из целия свят по начин по който на вас се вижда справедлив.“
В писмата са били описани сметки съдържащи над $7.3 милиона долара, които е трябвало да бъдат трансферирани в съветски сметки. Преносителите обаче захвърлят повечето пари и опитвайки се да избягат са заловени. Извън тях оцеляват само пет души. Някои хора оставят предсмъртни бележки, но в никоя от тях няма обвинения към Джим Джоунс. Всички са дълбоко убедени, че са жертва на капиталистическата конспирация и че единствения изход за тях е революционното самоубийство. Всички, включително и съпругата на Джоунс, Марселин, завещават парите си на СССР.
Джим Джоунс е надживян от многобройните си деца, които не искат да бъдат асоциирани с него. Някои от тях участват в документални филми разказващи за събитията.
В комуната на Народния Храм на комуниста-пастор Джоунс доброволно загиват 918 души между които 294 деца. Всякави философствания на тема какво е комунизъм са абсолютно ненужни. Фактите на тази история говорят сами по себе си. Това е най-голямото групово бягство от действителността в историята на Човечеството.  

Tuesday, October 25, 2011

политическото бъдеще на българия е в жените

от всичко, което виждам - като се почне от президентските избори и свърши с дебат за хомофобията във фейсбук - констатирам едно нещо със сигурност. жените в българия са по-еволюирали от мъжете. по-смели, по-ясни, по-хуманни и по-умни. в двойката плевнелиев-попова, нещата трябваше да са обърнати, тя да е кандидата за президент. нямаше да има слабовато мънкане и герб щеше да е получил така желаната си голяма победа:))) политическото бъдеще на българия е в жените.

Monday, October 24, 2011

в българия нямало свобода на словото... не се излагайте.

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-10-24&article=386380


заглавието на поста ми е статуса ми във фейсбук след снощните пресконференции. аз не ставам за политически коментатор и не искам да коментирам политика освен ако много не ми напре:) но се дразня от глупости. 
ето копи-пейст на написаното от мен във фейсбук.

излагайте се колкото щете, това няма да промени мнението ми. всички въпроси, които бяха зададени от журналистки (много ме кефят жените!) на пресконференцията на герб, всички до един, бяха неудобни за борисов. и това се случи пред целия български народ. 
а това, че беновска зададе най-неудобния и настояваше на отговор, не я прави луда изобщо. и краси, наистина, без да съм привърженик на бсп, доста е низко по този начин да говориш за станишев. 
това че журналистите се продават, няма нищо общо със свободата на словото. 
сега излиза книга на иван бакалов срещу бойко борисов и съществува вестник галерия. има вестник дума, който определено не подкрепя борисов. вестник дневник да не би да го подкрепя? на любослава русева да не би някой да й е забранил да пише? новинар да не би да е про-борисов? още да изброявам ли? 
а това, че калина андролова не участва активно в журналистиката е лично неин избор, никой не я е спрял.тя иска някой да й даде много пари за да направи медия, но този, който ще даде тези много пари да не се бърка изобщо в работата й, а и медията да не е изобщо комерсиална. и аз искам така, но такива богати балъци няма дори и в българия
това че меглена кунева взе такъв висок процент без да е подкрепена от партия, е нещо чудесно. 
това, че светльо витков спечели повече проценти от алексей петров е още по-чудесно. и всичко това показва, че хората се чувстват СВОБОДНИ да гласуват и да изразяват мнението си. народът може да е тъп, но не чак толкова. разбира се, по селата винаги е имало места където червени, гербаджии и турци, са натискали хората да гласуват по определен начин. 
а сега доган като подкрепи бсп, ще си имате червен президент, к'во ревете? 
много приятен ден ви желая и мнението си няма да променя, така че спорете си между вас, но към мен не се обръщайте:)

като не ви харесва в българия, отидете в русия. от падането на комунизма до сега, там са се самоубили ЕДИН МИЛИОН души. имате избор. в америка пък използването на антидепресанти се е повишило с 400 процента. там комунизъм не е имало. никога няма да забравя преизбирането на джордж буш. ТОВА бяха манипулирани избори.
тъпанари.
хората се изненадват, че в блога ми съм толкова рязка, агресивна и понякога груба, а колко мила съм била в живота. ами това е свободата на словото също. да можеш концентрирано да кажеш това, което мислиш на хартия или на електронен носител, и после да си нормален човек. мммдада. 
хайде приятен ден все пак:)

Friday, October 21, 2011

ще гласувам за... и лукс на деня:)

последните 2 седмици бяха леко сложни. по-миналия понеделник отидох на лекар за нещо, и си тръгнах от там с 3 допълнителни диагнози една от които можеше да бъде фатална. както се казваше "животът ми мина пред очите като на лента", а сега мога да кажа, че мина пред очите ми като слайдшоу. 
обърнах се към Главния: "окей, господи, детето ми няма баща, остави ме още известно време за да има поне майка, нищо, че вече не е малка, твърде млада е за да остане сама". 
бог вероятно не е и имал намерение да ме прибира, само ме пробва колко, докъде и докога. благодаря му за доверието:)  
в най-чудесния магазин за плодове и зеленчуци на ъгъла на "янко сакъзов" и "асен златаров" една млада жена изпусна голяма чепка с грозде. разпиляха се десетина зърна натам-насам. мислех, че ще се наведе да ги събере, но не. застана невъзмутимо, а аз без да искам стъпках едно. и понеже съм си цапната през устата й казах, "да бяхте ги посъбрали, вече настъпих едно". окото й не трепна - "те ще СИ ги съберат". с това мислене и поведение нищо няма да се промени тук. отговорността е твоя, куха лейко.
да, ще гласувам. и ще гласувам за меглена кунева не защото смятам, че тя е много по-добър избор от плевнелиев, а защото чисто възпитателно една държава не може да бъде управлявана еднолично от една партия. и защото виктор лилов каза, че съм "пълен кретен" ако не гласувам;)
лукс на деня: 12 етажа пеша без да спра и страхотно капучино от кафето на военна болница. разходка пеша от там до вкъщи. няма нищо по-хубаво от софийските улици. 


Thursday, October 20, 2011

само левски! и мадона на трона. fuck off.

някои битки ще свършат в гроба ми:) не го казвам нито песимистично, нито фаталистично, просто констатирам. дори си представям как полуумряла стрелям с една ръка от дупката в земята. горе главата на всички, животът е сложен, но пък интересен:)))) ту нагоре, ту надолу, ако успееш да не повръщаш при резките слизания, си окей. ама било грубо, било рязко, било безцеремонно. някой да ти е обещавал като си се раждал, че няма да е?

Wednesday, October 19, 2011

за баща ми и привилегията да съм себе си

такаааа. май трябва да обясня някои неща на някои хора коментиращи това мое интервю за капитал лайт:

ОМРЪЗНА МИ да бъда обвинявана, че съм ползвала привилегии на номенклатурна дъщеря. абсолютно ми писна да чета глупости.
баща ми беше директор на народния театър от 1976 до 1990 г. - най-дългогодишният директор на този театър. под неговото директорство беше направен най-големия ремонт на театъра при който беше внесена от австрия и инсталирана въртящата се сцена, която се използва и до сега. 
няма да коментирам какъв директор е бил. има предостатъчно спомени на видни български театрали, които говорят за него с добро - славка славова, коко азарян, таня масалитинова, и т.н.. разбира се, има и такива, които го плюят. 
под неговото директорство за първи път беше поставен радичков на сцената на народния, след което живков забрани последната му пиеса, но въпреки това беше поставена. за съжаление това му коства приятелството му с йордан и сузи радичкови, които бяха кумове на родителите ми и са мои кръстници. 
в спомените на азарян баща ми му е разказал, как е заплашван с лагер от филип филипов. филипов беше колещият и бесещият главен режисьор на народния театър, с директна връзка с политбюро, и най-големият враг на баща ми. а баща ми е имал от какво да се страхува, защото брат му е лежал 7 години в белене.
да, беше директор, да, бил е и партиен секретар на съюза на писателите, но аз не съм възпитавана в привилегии. майка ми имаше неговия гръб за да може да отказва неколкоратни покани да стане член на партията. така и си остана безпартийна и презираща кръга хора, които пък издигнаха баща ми. тук вече влизаме в лична история, която някой ден ще разкажа в книга за живота ми.
през 80те години баща ми влезе в неприятна битка с начо папазов, който искаше да се строи някакъв ужасен завод в странджа. този завод щеше да унищожи не само река велека, но и природата около нея. начо папазов беше един от най-близките хора на живков, и на всичкото отгоре беше от село граматиково от където беше и баща ми. не знам как, но баща ми успя да се пребори този завод да не бъде построен. той обожаваше странджа и изобщо природата. книгата му "реката" е първия роман в българия на екологична тема. 
баща ми стана кандидат-член на цк някъде около 84 г., не си спомням точно. защо и за какво му беше, нямам идея. вече от дистанцията на времето, и от това, което научавам от спомените на негови колеги и приятели, мисля, че от една страна той винаги се е страхувал да не му се случи нещо като на брат му, а от друга, беше амбициозен човек. 
така или иначе, тогава, по повод новата му титла, той ме извика на разговор в кабинета му в народния театър. беше много сериозен, а той вдъхваше страх, имаше нещо сурово в поведението му. никога няма да забравя краткия ни разговор, защото този разговор е едно от нещата, които ми дадоха свободата да бъда такава каквато съм. всичко ми беше казано с леко заплашителен тон случайно да не остане неразбран - кратко, ясно и сурово.
"милена, направиха ме кандидат-член на цк. няма да обсъждам защо и какво, но искам да те предупредя, че това с нищо не променя живота ти. изобщо не си мисли, че ще ползваш каквито и да било привилегии! нито ще ходиш на почивка в станциите на цк, нито ще пазаруваш от рила, нито ще караш западна кола, ясно ли ти е?"
тогава бях много млада и се изненадах защо ми ги казва тези неща при положение, че аз все едно без негово разрешение не мога да направя нищо, но той явно е искал да пресече всякаква възможност да ги поискам от него за което сега съм му изключително благодарна.
"това няма да промени и моя живот, аз имам волга и шофьор предоставени ми като директор на този театър, имам лична жигула и с това се приключва. разбрахме се, нали?"
"да, разбрахме се."
явно държеше да чуе, че съм го разбрала, въпреки, че тогава не разбрах нищо друго освен, че не искаше да ползваме никакви привилегии. 
и така за тези, които ме обвиняват и обвиняват баща ми, истината е, че:
1. никога не съм летувала на станциите на цк. до осемнайсетгодишна възраст летувах на прословутата станция на писателите от където са най-щастливите ми детски спомени. 
2. никога баща ми не е имал ведомствен мерцедес. по време на директорството му в театъра му беше предоставена волга и шофьор, което е абсолютно нормално.
3. никога не съм яла или пазарувала в ресторанта на хотел рила, където бяха посторили комунизма с цени и продукти, които не съществуваха никъде извън пределите на този хотел.
4. никога не съм имала западна кола, нито пък каквато и да било кола.
5. никога шофьорът на баща ми не е бил като асистент на семейството ни. той си беше шофьор, който си вършеше шофьорската работа. е, ако радина беше болна, отивахме до болницата с колата му.
окей, да, сетих се. единствената привилегия беше, че се лекувахме в правителствена болница.
за други привилегии не знам, освен, че бях дете на известни, умни, красиви и талантливи родители на които дължа всичко, което станах.
не мога да отговарям за компромисите, които баща ми е правил, нито пък да го съдя за тях. с брат в белене и аз бих правила компромиси. но това са неща, които научих след смъртта му, уви. той никога не ми е говорил за страховете си приживе. само с недомлъвки ми каза много след 10 ноември какво се е случило с брат му.
горда съм и съм щастлива, че именно той ми е баща, защото не ми е дал повод сега да ходя с наведена глава. беше добър и свестен човек със сложен характер и биография. 
който продължава да твърди, че съм расла с привилегии, може, както казват американците, "да си го завре в задника и да го изпуши".
аз съм дъщерята на дико фучеджиев, но съм и милена фучеджиева и съм горда и с двете, ясно ли е?
ако не е, винаги съм готова пак да ви го изясня. колкото пъти трябва. безотказно. 
relentless. това съм аз.


p.s.: да, знам, че никой от децата на ТЕЗИ, КОИТО ОГРАБИХА БЪЛГАРИЯ не ходи с наведена глава, нито се извинява за родителите си, но аз наистина нямам за какво да се извинявам. съжалявам:) 

Monday, October 17, 2011

***

няма да гласувам.
от телевизора току що някой попита: "случайност ли е щастието?"
не е. появява се всеки път като взема правилно решение.

милото и стефанакова като студенти



ти да видиш, както казва боян - милото и стефанакова са състуденти:) 
до андрей баташов е "милото"_(калин сърменов), а точно под него е "стефанакова" (евелина борисова). до нея пък е вече, уви, неузнаваемия жоро стайков - беше много хубав някога... жалко, че баташов си отиде толкова млад... и красивата софия кузова, която игра със стайков във "вчера" и изчезна някъде. красиви и талантливи актьори всичките!

Friday, October 14, 2011

Antibiotika - Nqma kak



обичаме да слушаме българския на ина григорова, много обичаме... един от най-добрите.
love.

от един фейсбук разговор при мила искренова:)


гала е еврейка, дали бисексуален, като не е сигурно дали не е бил само прикрит гей. те са една от малкото двойки като евита и хуан перон, които не са правили секс изобщо. имат син, който явно гала е изсмукала от левия мустак на дали:))) дали и лорка са имали любовна връзка, а самият дали е обичал толкова много парите, че не може само гала да носи отговорност за неговата, да речем, продажност, или на съвременен език чудесен нюх за авто-пиар. добре, че от време на време се появява някой негнусящ се от попкултурата гений, че иначе ще е ебаси скуката.

Wednesday, October 12, 2011

R.E.M. - Drive (Video)

Plastic bags and the New American Dream

супер текст от радина за найлоновите торбички! 
доброто ще победи:)

"милионер търси съпруга" - "уригваща се на помия свиня рови за трюфели"


днес сутринта бях в една клиника, в чакалнята седяха хора и гледаха интервю по тв7 с този човек.
една от причините да не живея 21 години в българия беше именно възможността да се сблъсквам из софия с образа му. слава богу, вече гледам на него като на обикновено медийно чучело. духовете на убитите от него хора имат грижата за останалото. 
за да не вдигам рейтинга на "милионер търси съпруга" отсега заявявам, че това, което пишат жълтите вестници са глупости. в "седем часа разлика" категорично няма образ базиран на този глупак. не бих могла да си причиня подобно преживяване вършейки работа, която ми доставя огромно удоволствие. не съм мазохист. 
каквото съм имала да кажа за него, съм го казала директно. нямам нужда да пиша сценарии за празни хора с празни животи. героите ни, дори и лошите, са много по-големи като личности от този реален човек. така че, не търсете под вола теле - такъв тъп герой не сме написали. и в такава семпла вендета без въображение не мога да участвам.
и други глупости прочетох - че дарина павлова била таня стоева, и че съм мразела дарина. това е особено смешно. който познава дарина, знае, че тя е пълна противоположност на нашата героиня. освен това имам към дарина най-добри приятелски чувства. ние сме колежки от витиз и винаги - и в българия и в америка - сме били в прекрасни отношения. така че, не, таня стоева не е дарина павлова:) 
какво друго...
в междучасията на писане на сценария чета кабала и съм вдъхновена от така различния поглед, който дава върху живота и мъжко-женските отношения. в контекста на кабала риалитито "милионер търси съпруга" е нещо като "уригваща се на помия свиня рови за трюфели". 
не, не обиждам никой. а ако някой се обиди, значи има защо;) 
моят кандидат за президент е росен плевнелиев. 
в свинската действителност ще сложа и откритието, че се оказа, че един мой някогашен приятел има прякор - агент пешко. "агент пешко" е кофти прякорче дори в контекста на свинщината на дс. не съм особено изненадана. 
интересното е, че се сетих как в далечните начални 80 г. агент пешко и наша известна актриса играеха в постановка на американски режисьор в български провинциален театър. дотук няма нищо смущаващо. смущаващото беше, че се чудехме тогава как така пешко и настоящата театрална прима останаха ненаказани за това, че ходиха на прием в американското посолство, а в последствие актрисата замина да учи актьорско майсторство в школата на лий страсбърг. как ставаха тия работи в тези години, кой можеше да замине безнаказано за америка, да учи там, да се върне, да ходи по приеми в американското посолство? 
изключително неприятен въпрос, който ме навежда и на още една мисъл. българският народ няма нужда от музей на държавна сигурност, защото той го обитава вече близо 70 години. на изборите ще сменим настоящия "уредник" на музея георги първанов с човек, който, надявам се, не е имал нищо общо със службите. 
вместо да правят музей, да отворят ВСИЧКИ досиета. не искам да се чудя дали освен агент пешко не е имало и агент пешка. не царица, дори не кон, а обикновена пешка, която заради суетните си актьорски амбиции на посредствена актриса, се е продала за да служи на комунистическата си родина. силно се надявам да не е така.
това подозрение е отвратително. то е по-отвратително от "свиня рови за трюфели хранейки се с помия", защото продължава да разделя народа ни. продължаваме да се питаме "а дали този, дали тази...", а музейният уредник изкара 2 необезпокоявани мандата. 
мда, "ледът се пука, господа съдебни заседатели", както казват илф и петров. 
а отдолу ни гледа бездна от която ставаме все по-подозрителни, дебелокожи и безсмислено силни.  


Tuesday, October 04, 2011

Триумфът на волята на Лени Рифенщал - текст за L'Europeo


Лени Рифенщал е трудна за пипане. Сравнение с горещ картоф е крайно неестетично при цялото й хладно съвършенство. А от тъмните ъгли на всяко съвършенство дебне дефект с чисто човешки пропорции.
Безпринципно е да я харесваш. Жан Кокто е фен на филма й Tiefland. Харесват я Копола и Спилбърг. Спилбърг иска евентуално да снима биографията й. Съжалява, че не я познава, а това, че Мадона й е фен, не е изненада. Шарън Стоун мечтае да я играе. Джоди Фостър е не само режисьорът убедил Рифенщал, че идеално би заснела филм за живота й – защото Лени не признава нищо не-идеално – Фостър е щяла и да играе главната роля. В текст за списание Variety от 30 август 2000 г. анонсиращ проекта на Фостър, се споменава, че Лени Рифенщал е написала писмо до Равин Марвин Хир, директор на Музея на Толерантността в Лос Анджелис, искайки да й бъде платено за използваните от музея кадри от филма й за Нюрнбергския конгрес на нацистката партия през 1934 г. Това, разбира се, е изключително нагло, но типично за Лени. Лишена е от всякакво чувство за вина. Проектът не се осъществява, Джоди Фостър обяснява, че не е успяла да напипа точния подход към темата.
Безподобният характер на Рифенщал съчетан с гения й на режисьор дори и след смъртта й, продължават да я правят вълнуваща. През март 2011 Стивън Содърбърг се отказва от проект за биографичен филм обяснявайки, че вече не е достатъчно млад за да прави кино, което ще бъдат гледано от няколко души. Холивуд е страшно изкушен от дяволското изкушение на Лени, но всички стигат донякъде и се отказват. Може да се спекулира защо. Съвсем реалистична хипотеза е, че евреите, които контролират киноиндустрията, не само няма да погледнат с добро око на подобен проект, но могат и да закопаят завинаги кариерата на режисьор посмял да се занимава с Лени Рифенщал. Помнят се реакциите на филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“, които, разбира се, го направиха само по-касов.
И все пак защо такива големи имена като Копола, Спилбърг, Джоди Фостър и Содърбърг ги сърбят ръцете за Лени Рифенщал? Защото всичките са личности, които знаят, че нищо не е извън политиката, а Рифенщал е най-изкусеният артист на всички времена. Най-ефективният политик под прикритие. Едва ли някой друг някога е имал привилегията да разполага с подобни неограничени бюджети и свобода да реализира артистичната си визия - дадени й от Хитлер понякога със съпротивата на Гьобелс. Не че не го е заслужавала, талантът й е безспорен. Много талантливи артисти по света заслужават да им бъдат дадени пари и свобода за да станат гиганти, обаче малко служат така отявлено на злото както Рифенщал. Смятала ли е някога, че е направила сделка с дявола? Не. Чувствала ли се е притежавана от идеологията? Също не. Била ли е изкушена е от политиката? За какво при положение, че е създала съобщението и го е предала на германския народ по перфектен начин. Това е много по-вълнуващо от всякакво пряко участие на политическата сцена.
Рифенщал никога не признава, че е знаела за съществуването на концентрационни лагери в които са избити милиони евреи. Обаче се издава в интервю в което казва, че ако не е правела това, което Гьобелс е искал от нея, щяла е да бъде изпратена в лагер. Големият й късмет е, че живее твърде дълго, и не остават живи свидетели на неудържимия й възход като любимка на Хитлер. Това, което наистина остава са документите за несъмнения й талант – филмите й. Рифенщал е и единствената жена успяла не само да пробие в изцяло мъжкия свят на кинорежисьорите, а и да създаде филми направени като от мъж – колкото и анти-феминистко това да звучи. След края на Втората световна война наказанието за шеметната й кариера на нацистка режисьорка е голямо. Завинаги й е отнето правото да снима кино.
Лени Рифенщал е сила, която не може да бъде пречупена от нищо. На 72 г. лъже, че е на 52 за да й бъде разрешено да получи сертификат за гмуркач, и започва да снима подводна фотография. Оставя след себе си и серия изключителни снимки на племето Нуба в Судан, която вбесява Сюзан Зонтаг и я провокира да напише есето „Омагьосващ Фашизъм“, 1974, в което разсъждава върху все по-явната реабилитация на Лени Рифенщал, късата историческа памет и дълбоко нацисткото внушение на снимките от албума „Последните Нубийци“, 1974. Според Зонтаг съвършенството на телата на нубийците (чистота на формата, триумф на силата над слабостта) заснети в моменти на ритуални битки, както и отношението им към смъртта, отговарят на нацистката идеология. Те не се съпротивляват срещу смъртта, нито се борят срещу нея – просто я приемат като съдбовен факт. Съвършенството на тялото е съчетано със съвършенство на духа.
За 100 годишнината й през 1992 г. Списание Vanity Fair пише:
„Невероятно, но Лени Рифенщал стана на 100 през август. Не умира. Преживяла е скиорски инциденти, планински падания, затвор, автомобилна и хеликоптерна катастрофа, и според нея, безброй екстремни преживявания свързани с жега, студ, буболечки, липса на комфорт, тесногръди бюрократи, фалшиви обвинения, презрение, лош късмет и страдание, и всичко това е понесла в името на голямото изкуство. Това е не само необходимата романтична представа свързана с теорията й за творчеството, това просто е нейната съдба – родена един век по-рано отколкото трябва, и съответно неразбрана от много и демонизирана от педанти.“
Анджелика Ташен, от издателство Ташен, издава през 2000 г. голяма биографична книга-албум със снимки посветена на Рифенщал „Лени Рифенщал, Пет живота“. Разбира се, книгата е посрещната с възмущение. Справедливо или не, за пореден път възмущението е по-слабо от таланта на Рифенщал, както и от гаргантюански огромната й личност. От корицата на книгата гледат непоколебимо и твърдо две красиви женски очи. Право в обектива. Няма страх, няма срам, няма колебание.
Без съмнение личността на „аполитичната“ Лени Рифенщал ще занимава света завинаги. Никога няма да бъде забравена, безпринципността й никога няма да й бъде простена, но и политиката в работата й никога няма да бъде по-силна от гения на визията й. Изкуството побеждава всичко – понякога с цената на всичко. Това е посланието на триумфа на волята на Лени Рифенщал.

а това е една странна фотосесия с въпросната книга за рифенщал, която ми е скъп подарък от скъпа приятелка, и пресни зеленчуци, които току що бях напазарувала в ел ей. 2007 г.




обедно прозрение

човечеството няма да загине от глобално затопляне, а от студ между хората.

Monday, October 03, 2011

протестите и българската църква

в реакциите на протестите има едно голямо и драматично отсъствие - на българската църква. едва ли има по-жалка институция в българия. а народ, който не е обединен от вяра, и над който религиозните водачи нямат влияние, е слаб. днес се навършват 100 години от рождението на ванга. мир на праха на обявената за "светица" от тези, които не вярват в нищо освен в диалектическия материализъм. това е една от най-трагичните подмени за народа ни, и днес и сега продължаваме да носим последиците й.

Sunday, October 02, 2011

Röyksopp - Keyboard Milk (Unofficial Video)

Ако можех да се освободя от тази кучка, бих бил щастлив - текст за Мата Хари за L'Europeo


Ако можех да се освободя от тази кучка, бих бил толкова щастлив.»
            Това са думи на съпруга на Мата Хари. Историята й не е история на най-известната шпионка на всички времена, нито на човек влиял на хода на политическите събития в Европа по време на първата световна война, а на жена екзекутирана от мъже с морал. Феминистко или не, това е истината.
            Родена през 1876 г. в семейството на заможния шапкар Адам Зелле, малката Маргарета е любимото момиче на татко. Семейството живее в голяма къща пълна със слуги в провинциалния холандски град Лееуарден. Маргарета е  най-известното момиче в квартала, и хората укорително клатят глава как е възможно човек така да глези детето си. Винаги облечена в най-красиви рокли, дъщерята на Зелле учи в най-доброто училище за елегантни маниери, пеене, музика, краснопис и френски. През 1889 година обаче Адам Зелле обявява банкрут. Прекалено горд за да остане в града в който е бил обект на завист, той заминава да търси работа в Хага, а жена му и трите деца са принудени да заменят къщата с малък апартамент. Събитията са шок за тринайсет годишната Маргарета. Изоставена е от любимия си татко, който на всичкото отгоре вече не се разбира добре с майка й. Година по-късно съпрузите се разделят - нещо нечувано за онези времена. През 1891 година Адам Зелле се премества в Амстердам, заживява с друга жена, а бившата му съпруга внезапно умира. След смъртта на майка си Маргарета е изпратена да живее при кръстника си. Дълбоко разстроена от начина по който е изоставена от баща си, от този момент започва да се бори с живота сама както може.
            Роднините на вече шестнайсетгодишното момиче не издържат на своенравния й характер и я изпращат в пансион даващ образование за учителки. Според тях това е единствения й шанс да направи нещо с живота си, т.е. да се омъжи. Много скоро Маргарета е изключена заради връзка с директора - почтен 51 годишен женен мъж. Вината е стоварена върху нея, а той остава директор. Други роднини в Хага я прибират за кратко, но Маргарета вече наистина знае, че наистина е сама. Мечтае за любов с офицер. През целия си живот Мата Хари е била поддържана от генерали и офицери. Любовта към униформите й изиграва лоша шега.
Хага кипи от живот заради завръщашите се от датските колонии в Индонезия военни. Маргарета вижда обява във вестника чрез която завърнал се от Ява офицер си търси съпруга. Моментално отговаря и така попада на 20 години по-възрастния от нея Рудолф МакЛеод. Влюбват се безпаметно. Тя мечтае за екзотични страни, той не й казва, че е болен от сифилис. Преживял тежки битки, болен от диабет, пие и пуши, съпругът й е физическа и психическа развалина. Маргарета обаче вижда само спасението си в лицето на мъжа на мечтите й. На 19 години е женена в Ява и има две деца - момиче и момче. Животът й не е това, което е очаквала. Мъжът й е ревнив, а тя чаровна, обожава да танцува, и иска да се показва с красиви рокли флиртувайки с колегите му. Синът й умира от усложнения от сифилис предаден от бащата. Отношенията им стават нетърпими, той е алкохолик, бие я ежедневно, тя бяга от къщи с малката си дъщеря. Обаче сама жена с дете в онези времена не е имала начин да се издържа. След кратко събиране, двамата се разделят окончателно. МакЛеод не й дава никакви пари. Тя разбира, че може да оцелее единствено ако е издържана от други мъже. При развода съдът присъжда дъщеря й на МакЛеод и Маргарета Зелле никога повече не вижда детето си.
            На 26 години без стотинка в джоба, Маргарета заминава за Париж. Става проститутка, играе и в цирка, докато не й хрумва да стане танцьорка. Измисля си репертоар и визия изцяло базирани на явайските танци, сменя името си на Мата Хари, което означава око на зората. Животът й се променя из основи. Всъщност това с което Мата Хари би трябвало да е известна, не е несъществуващата й шпионска кариера, а това, че тя е измислила стриптизьорството като официална професия. За пръв път танцува на парти в богаташки дом от където тръгва славата й. Мъжете се побъркват по нея. Явява се на сцената обвита в падащи един след друг воали. Под воалите поради комплекса си, че има малки гърди, Мата Хари носи везан сутиен, а надолу нищо. Славата й гръмва из цяла Европа. Освободена от скрупули, тя спи с всички мъже, които й харесват приемайки сериозни парични подаръци от тях.
Мата Хари е висока 178см, смугла, с голям нос и красиви очи и тяло. Чарът й е неустоим. Пиарът също. Винаги държи около себе си фотографи, които я снимат с най-известните мъже, а тя е в най-елегантните тоалети. Любовници са й принцове, барони, генерали, офицери. Прави огромни за времето си пари от участията си - стотици хиляди сегашни долари. Особено е харесвана в Берлин, където високопоставен любовник й купува най-скъпите кожени палта и най-елегантното жилище. Срещу хонорар от 200 000 днешни долара, тя подписва договор с Берлинската опера. Всичко е прекрасно до момента в който на 28 юли 1914 г. избухва първата световна война. Мата Хари е холандска поданичка с френски паспорт и мигновено е изгонена от Германия.
Атмосферата между воюващите Германия и Австрия срещу Англия и Франция, е параноична. Мата Хари се опитва да поддържа начина си на живот пътувайки, но вече много танцьорки я копират, стриптийзът се налага като танц, а тя наближава 40те. Около нея продължава да има влиятелни мъже готови да плащат гигантските й сметки, но се случва нещо, което обръща живота й. Британските власти решават, че жена, която владее езици, има пари и непрекъснато пътува сама, не може да не е шпионка. Алармират французите. Неин любовник я запознава с шефа на френското контра-разузнаване Ладу, който също решава, че тя наистина е шпионка. Мата Хари категорично отрича, но й трябва разрешително за да посети Вител, където се намира новата й, първа истинска и най-голяма любов - 21 годишния Владимир дьо Маслоф. Трябват й пари, много пари за да може да издържа себе си и него. Междувременно от половин година е следена денонощно от агенти на френската полиция, които не намират нищо подозрително освен неспирните й афери с неограничен брой мъже. Претърсват хотелските й стаи в Париж напразно.
На фронта французите търпят поражение след поражение от германците и някой трябва да понесе отговорност за това. Леду се е зарекъл да залови шпионите, които предават Франция, а Мата Хари е лесна изкупителна жертва. Тя е неморална холандка живяла 3 години в Берлин и поддържала връзки с високопоставени немци. Мата Хари не спира да обяснява, че е актриса и танцьорка, и че това е начина по който живеят актрисите, докато притисната от нужда за пари и любовта си към Вадим, сама не предлага услугите си да шпионира за Франция. Това е начина да докаже невинността си, но само срещу 1 милион франка. Леду й се изсмива. За тази сума тя трябва да влезе директно в германската военна централа. От този момент нататък Леду е напълно убеден, че е немска шпионка. Приема офертата й и започва да работи за арестуването й.
Промискуитета на Мата Хари е достатъчна вина за да бъде обвинена в шпионаж. Арестувана е на 17 февруари 1917 г. и държана в затвор с ужасни условия до разстрела й през октомври 1917 г. Разпитите на Мата Хари не водят до никакви признания, освен молбите й да разберат, че е свободна жена, и че в момента иска едно единствено нещо - да бъде с любимия си Вадим. Доказателства за шпионска дейност липсват, а присъдата й се базира на изфабрикувани мъгляви обвинения. Мата Хари умира жертва на мъже, които ненавиждат поведението й. А Франция търпи поражение след поражение и търси нови предатели.
            Документите около делото й ще бъдат разсекретени през 2017 г.След разстрела главата й е отрязана и предадена на Музея на анатомията в Париж от където изчезва през 2000 г. Вещите й са разпродадени на търгове в Париж, Берлин и Хага за стотици хиляди сегашни долара, които са апроприирани от френското правителство. Политиката от която тя никога не се е интересувала, но заради която й  пада главата, печели материално от курвата Мата Хари. Митът за шпионката е развенчан. Някой някъде се наслаждава на странна придобивка – отрязана глава на жена в стъкленица. Би искал да види очите й, но те са затворени.
            

светът го очакват бунтове

протестите в англия и българия си приличат по това, че в тях участват страшно много тийнейджъри. те не са расисти, а са израстнали в семейства на хора изпълнени със социално недоволство. възпитавани в интернет, за тях етнос и цвят на кожата не съществува. анархисти без кауза, те не биха имали никакъв проблем да седят на един чин с черен, жълт или зелен. гневът им е основан на това, че не могат да притежават iphone, а политиците им вменяват кауза. светът го очакват бунтове.

Saturday, October 01, 2011

двойният стандарт като правило в българия

хаха, "убийство във фейсбук"... а убийство на пътя от приморско и свобода за убиеца? това не е убийство, това е нещастен случай с приятел-олимпийски шампион. повръщам виртуално.