Wednesday, June 30, 2010

още открития от минали животи. вероятно.

радина вероятно на великден във вирджиния. аз вероятно малко по-голяма от нея, или не, не мога да преценя. снимките са върху бележка писана вероятно преди около 10 години.


чинийки от детски сервиз с който си е играла майка ми като дете. трябваше да ги снимам, не да ги скенирам, но ме домързя.


визитката на дядо ми, бащата на майка ми. бил е директор на банка в беломорска тракия. а еделвайсът е най-голямата изненада. вероятно, ВЕРОЯТНО дядо ми си го е сложил в пликчето и си го е носил със себе си. пирински еделвайс на около 70-80 години? кой знае. вероятно.

чудесата са разрешени

"синята брада" на катрин брейя. къщата на довиждане. камъкът от реката. кутията с черепите. пълнолунието.

Monday, June 28, 2010

от архивите тръгващи обратно за българия - забранено е да се вярва в чудеса

часовник на баща ми. понеделник 26. днес е понеделник 27. когато го извадих от дебрите лос анджелески, секундарникът зацъка. после пак спря.
баща ми, аз, павел вежинов, йордан радичков, не мога да позная кой е петия в групата. понеже усещам, че ме снимат, не ми е комфортно и съм се хванала за пръстчетата на краката. само като си правя автопортрети ми е приятно. тази снимка е от едно ходене за риба.

"На 12-13 април френското радио съобщи, че в черквата на едно село - на завесите на един от прозорците се появил Христос. Имаше коментари в продължение на една седмица. Кюрето се отнасяло prudente към чудото, което не може да се каже за радиото. И в културните среди вярват в чудеса. В България това е невъзможно."
намерих тази бележчица след смъртта му. адски тъжно ми стана за констатацията на един човек, комунист, който не беше убеден, че не бива да се вярва в чудеса. но не е имал право това отрицание да бъде поставено под съмнение. както всеки друг в българия....
в тази бележка се крие отговорът на проблемите на народа ни.
и е сбъркал - трябвало е да напише prudent, без е на края. "внимателен". "резервиран".
а това са изрезки от вестници, които баща ми е събирал. вредите, които човечеството нанася на природата много го разстройваха. радина е наследила от него желанието да се бори за спасяването на природата. благодарение на баща ми някога беше спрян в странджа строежа на завод, който щеше да унищожи река велека, природата около нея и устието на велека. бори се няколко години с други високопоставени другари-комунисти, които искаха да построят завод в планината и успя.
Posted by Picasa

Saturday, June 26, 2010

детски писма

попаднах на тези две писма разчиствайки безумното количество живот. писмото до баща ми съм писала на 5 години, когато беше изпратен с някаква програма за културен обмен към юнеско в париж. а другото го е писала радина на 12 години. бях я изпратила на гости на приятели през лятната ваканция. вероятно заради калиграфията е решила да се обръща към майка си изключително официално:) най-смешното обаче е изречението: "не знам как някой изобщо може да понася да има гадже":))) адски неприятна работа са момчетата като си на 12. досадници ужасни.




Posted by Picasa

Orbital - Chime (Live at Glastonbury 2004)

Eminem - Not Afraid

Friday, June 25, 2010

борис роканов ме попита нещо

и аз му отговорих:
о, боре, уютът може да бъде измамен. всъщност той задължително е измамен, зависимостта от начина на живот трябва да е периодично късана. така човек си дава шанс да се роди няколко пъти. 
дъщеря ми направи снимка на надпис на сграда в ню йорк: "блажени са гъвкавите, защото никога няма да бъдат изкривени до неузнаваемост". звучи като от някаква библия на 21 век. 
уютът е описан фантастично от стивън кинг, америка е уютно място, ужасът е по своемо уютен. след него нищо по-добро не може да ти се случи.
да, заминавам за българия. и вече ще публикувам под псевдоним стефани кинг и ще пиша български хорър. това си е повод за преместване отвсякъде.

Парадът на хетеросексуална България - за Уикенд

В едно от последните интервюта на бившия хомофоб, рапъра Еминем, го питат какво мисли за брака между хомосексуални. Той отговаря: «Мисля, че всеки трябва да има възможността да бъде нещастен«.
Чета с досада «подгряващите» текстове в българската преса за или по-скоро против гей прайд парада. Там където ги има е обичайното мрънкане, ама защо, ама ние показваме ли се, ама не знам какво си. По дяволите, оправете си настроението и не прехвърляйте неудовлетвореността ви върху едни други хора, малко по-различни от нас. Не са те тези, които грабят държавата и унижават. Не обират къщи, не взимат ничий хляб, нито се бъркат в ничий живот по никакъв начин. Освен с това, че ги има. А и не са толкова различни. Те са точно толкова хора, колкото нас, «нормалните» - каквото и това да означава, защото напоследък на почти всеки нещо му куца в главата.   
Съвсем погрешно се тълкува причината да има гей парад. Хомосексуалните не искат да се натрапват, нито да провокират, нито да пречат. Просто искат да знаят, че когато се съберат 200-300 души от «тях», опасните и недопустимите, ние, високо моралните хетеросексуални хора няма да ги убием с камъни. Би било изключително лицемерно. Виждала съм забавляващата се публика на Азис съставена от предимно млади хора от двата пола, и някак не се връзва България да направи Азис звезда, след което да се опитва да забрани на шепа хора да минат за няколко часа през центъра на града. Да, сред тези хора може да има мъжествени жени, както и гримирани мъже в рокли, но в кой век живее България за да бъде това проблем? И не само проблем, а и те да се страхуват от нас, «нормалните»? Ако не искате децата ви да гледат, не ги водете. Свободни сте да не четете техните изявления и да минете на другия тротоар като ги видите. Никой не ви задължава да общувате с тях, ако не са ви симпатични. Все пак те не идват неканени на гости у вас за да ви «изпедерастят», което, разбира се, е невъзможно, защото ако се ставаше хомосексуален само от гледане, ще трябва да забраните на децата си да гледат клиповете на Риана, на Кейти Пери, на Мадона - без нито една от тях да е лесбийка - както и да гледат филмите на Алмодовар, да слушат музиката на Чайковски, да четат книгите на Оскар Уайлд, Борхес и Труман Капоти и т.н., списъкът е твърде дълъг. Интересен факт от американската история е, че Америка извоюва независимостта си с помощта на австрийски гей генерал  поканен от Джордж Вашингтон да поведе американската армия срещу англичаните. Последният клип на Риана е откровена любовна история между две момичета. Хайде забранете на тийнейджъра си да го гледа. 
Гей парадът в Лос Анджелис е изключително забавен. Хиляди хомосексуални се маскират на жени, а и на какво ли не друго, отцепва се централната част на града и купонът продължава до сутринта. Хомо и хетеро прекарват нощта в смях и забавления. Това е възможно, защото тук отдавна са забравили какво означава някой да си позволи да те заплашва защото изглеждаш различно. На който не му се гледа, да не ходи. Случва се един път в годината на определено място и голяма работа! Определено по-»неморално» е да има чалга концерт пред Александър Невски. А когато чалгаджийка се появява на премиера на филм по прозрачно трико под което й се виждат циците, окей ли е?  Кой казва кое е нормално и кое не? Тези, които харесват кухи лейки със силикон, искат да бият мъже, които искат да се показват гримирани в рокля. Няма нужда. България и София са достатъчно големи за да не се налага да сте заедно. Ужасяващо е, че е възможно дори да бъдеш убит, защото приличаш на гей. Това се случва с 25 годишния студент по медицина Михаил Стоянов. Не е бил гей, а е приличал на такъв и съответно някакви нео-нацисти решават, че не заслужава да живее.  
Гей прайд парадът е тест за българското общество доколко допуска различността. Едно съвсем малко малцинство иска да мине по няколко улици необезпокоявано. Пуснете ги по пътя им определен от общината без да се излагате. Има много по-страшни неща случващи се в България ежедневно. За децата ви е по-опасно да живеят в един град с Маргините на свобода. Или с Юри Галев, ако оцелее. Защото убийците не се интересуват кой е наоколо когато стрелят. Не предупреждават по кои улици ще минат. Нямат определен ден и час веднъж в годината когато убиват. Нелепо е сравнението между хомосексуални и мутри, но е неизбежно. Опасността за бъдещите поколения на България не е от изпедерастяване, а от това, че младите няма да искат да живеят в държава където не се чувстват в безопасност. Това е и смисълът на парада на хомосексуалните - да са сигурни, че излизайки на улицата открито такива каквито са, няма да бъде застрашена физическата им сигурност. Колкото до това, че те са горди да са хомосексуални, нека да е така. Те си знаят. Тяхната «гордост» не бива да става наш срам. Хетеросексуалните си имаме достатъчно хетеро проблеми, за да се занимаваме с нечия друга гордост или срам освен собствените ни. Ние сме навсякъде - по улици, филми, книги, телевизия. А Биг Брадър фемили е парадът на хетеросексуална България независимо дали сте горди с нея или не. Опитайте се да го спрете. Всички медийни експерти ще ви линчуват за нарушаване на свободата на словото, пазара и т.н. Нека «гордостта» на хомосексуалните да не се превръща в наш позор, и да се разходят спокойно по софийските улици без инциденти. Всяко чудо за три дни.

Thursday, June 24, 2010

мое интервю с Ерика Джонг за ЖУ - в новия брой на Жената днес

в новия брой на Жената днес ще намериш текстове от неизлезлия втори брой на ЖУ чиято тема беше Красавицата Е звяра. 
Ерика Джонг ми даде интервю, което за мен е повече от чест, то е благословия  от uber-феминистката, и съм щастлива, че най-накрая ще го споделя със сестрите и братята ми:)
ще видиш в луда фотосесия по моя концепция в зоологическата градина с великолепните актриси Светлана Янчева, Жорета Николова, Александра Василева и Диана Добрева, които се настаниха в клетката на амурския тигър като по-големи зверкини от него:) ще разбереш и защо красавицата първо е с вяра, после е със звяра, и накрая тя самата става ЗВЯР:))) 
адски ми е мъчно, че няма да видиш цялото списание в пълния му блясък, но пък може би то ще се появи като приложение към книгата ми с есета, която пък ще излезе през есента. ЖУ беше нецензурно донякъде и нецензурирано, смело и брутално, но вече го няма за съжаление. така де, оплаках се, сега чао.

"кефер. цветовете на малката ида" илюстрирана от студенти в атина+комикс по нея




първо и най-важно - благодаря от все сърце на петя симеонова, която направи връзката между мен и хектор хараламбус!!! 
после:
много съм щастлива да споделя ентусиазма си от страхотните илюстрации на книгата ми върху която работят вече половин година студенти от Department of Illustration and Art of the Book at the Vakalo School of Art and Design in Athens, Greece под вещите напътствия на преподавателя им Hector Haralambous. когато получих това предложение, не знаех какво да очаквам, но го приех с голяма радост. какво по-интересно от това да видиш как двайсет и няколко годишни момчета и момичета виждат книгата ти! сега разбирам, че освен илюстрациите те са направили и комикс и това е още по-вълнуващо. нямам търпение да видя всичко в софия!!! качвам 2 снимки плюс линк към книга на борхес също илюстрирана от тях. адски интересна работа! едното то момчетата се е объркало и е сложило вместо моя снимка, снимка на ваня цветкова правена от мен, но тя е моя любима приятелка и не се сърдя:))
имената на студентите са: 
Themistocles Tefas
Vasileios Patelaros
Anastasia Makri
http://www.borges.pitt.edu/vakalo/zf/html/preface.html


I am exteremely happy and grateful first to Petya Simeonova who put all of us together, and then to Themistocles Tefas, Vasileios Patelaros, Anastasia Makri and their professor Hector Haralambous from the Department of Illustration and Art of the Book at the Vakalo School of Art and Design in Athens, Greece for creating amazing illustrations for my soft-horror novel "Kheper. Little Ida's Colors". They have been working on it more than 6 months and honestly I didn't know what to expect. I accepted the offer with enthusiasm because it is absolutely fascinating to see your work through the eyes of creative twentysomething people. I LOVE the result and can't wait to see everything in Sofia and meet them in the future in Athens. And as far as I know there is also a comic book verison of Kheper.... Wow, I am SO lucky. Thank you, guys, for the great artistic job you have done and I can see that you have a great artistic future ahead of you!

Monday, June 21, 2010

ненужност


ако имам някакво съкровище, то е информация. вещите, които минават през ръцете ми са несравнимо много по-малко от хартиените носители от всякакъв род. паметта ми винаги е била лоша, мисля, съвсем подсъзнателно съзнателно. инстинкт за самосъхранение. 

да се местиш е изключителен шанс. изхвърля всичко ненужно от живота ти, а то е планина от ненужности.

Saturday, June 19, 2010

Тъмното и светлото - за Уикенд

Текстът щеше да е за Ран Босилек, но сега само наполовина ще е за него. Много неприятно нещо се е случило с Валери Йорданов. Помита с колата две момчета. Той е интересен млад актьор и пред него има голямо бъдеще. Надявам се след тази трагедия то да не се промени. Във фейсбук е създадена група за пострадалите, а пък приятели и колеги на Валери протестират срещу злобата срещу него. Омерзени са от омразата в българския народ. И аз често съм така, обаче този път се порових за да разбера какво точно мразят. За тази катастрофа няма нито едно официално съобщение в нито един от по-големите всекидневници. Странно защо. Времената в които беше възможно подобно нещо да остане тайна, вече ги няма. Има интернет. Винаги ще се намери някой, който да те щракне с джиесем, или най-малкото е свидетел с акаунт във фейсбук.

Как в нито един всекидневник няма съобщение за произшествие в което участва известен млад актьор, а се заговоря за това цели 2 седмици по-късно. И от тук гнева, злобата и омразата, защото отново изглежда, че някой ще бъде спасяван, крит и измъкван от отговорност. Така както наскоро е била покрита катастрофа при която депутат убива човек. Така както е дадена условна присъда на шофьор убил чужденка на същото място където Стависки уби човек и унищожи живота на Мануела Горсова. Докато убиват безнаказано, гневът и мнителността са оправдани. Дори са недостатъчни. 

От друга страна ако Валери Йорданов е диабетик и е получил припадък, това променя нещата. Мой познат болен от диабет едва не загина на магистрала докато караше. Кой знае колко хора щеше да отнесе със себе си. За части от секундата губи съзнание и контрол над колата. Имал е огромен късмет, че нищо не се е случило. Дано съдът да е справедлив към Валери. И дано пострадалите момчета да се възстановят.

Разчиствайки къщата подготвяйки се за път, попаднах на съкровище. Една малка книжка с красива корица - «Синчец» на Ран-Босилек, 1930 г. Била е на майка ми, после моя, а сега е на дъщеря ми. Често всичко изглежда грозно, грубо, безскрупулно, нечестно, чувстваш се като тъпанар в подтискащ филм, добри и лоши няма, има само способни ако не на всичко, то на много. И изведнъж четеш сърцераздирателно чисти редове. Ран-Босилек говори на Бог, пише за ангели, овчарчета и родна реч. И какво име си е измислил - не стига, че е босилек, а пък и млад.

Родна реч, омайна, сладка,

Що звучи навред край мен…..

Много внимателно разлиствах страниците на тази крехка книжка. Цяло съкровище. В грозно време човек трябва да се отнася към такива неща като към част от душата си. Не само личната си, човешка душа, но и душата на българин. 

Бащата на Генчо Негенцов (истинското име на Ран Босилек) е бил амбициозен тип - и четирите му деца са завършили висше образование, а Генчо дори направил докторат по право в Брюксел през 1916 година. Обаче става поет и любимец на децата и цялото му творчество е посветено на тях. През 1964 година в София е открит интернАт (не интернет) за сираци на негово име. През 2000 г. по неизвестни причини интернатът е преименуван на «П.Р.Славейков». Интересно кой и защо го е преименувал - оригиналното име със сигурност трябва да бъде върнато. 

Внучка на Ран Босилек е Ралица Негенцова, говорителката на ЦИК. Надявам се, че тя няма да има нищо против, че скенирах «Синчец» на дядо й го качих в блог -http://sinchets.blogspot.com/. Заниманието с култура винаги е било лукс или обреченост на глад. Както винаги, времената са пошли и безлични. Вероятно много хора имат съкровища в библиотеките си. Интернет дава възможност да останат за много дълго и за много хора. Необходими са само компютър, скенер и няколко часа от живота ти. Децата са онлайн, възрастните са безверници. «Синчец» на Ран Босилек е горчиво доказателство, че колкото и да изглежда невероятно, преди да бъде забранено, е било разрешено да се разговаря с по-висша сила от Политбюро. Сега пак е разрешено, но пораженията са дълготрайни. 

Най-разстройващото в «Синчец» е простодушната красота от общуването със загубения за българите Бог. За тези, които не са религиозни - заменете «Бог» със «Силата». Силата, която движи всичко. Ако и това не помага, четете германски философи. Ако и това не помага, четете готварски рецепти. Ако и те не помагат, не сте сам. Пълно е с объркани хора. Ран Босилек не е от тях, той нежно разговаря с ангели на прост български без омраза и гняв. Няма големи емоции, борби и пропадания, а синчец. Крехко цвете - прилича малко на бурен. Колко му трябва на човек ако оцелее. Една красива книга, и нищо повече. Нищо повече до следващия миг в който трябва много повече. Ужасно много повече….

Thursday, June 17, 2010

стоп кадър


прибирам, подбирам, мисля кое на кой да дам, кое да изхвърля, кое да се върне обратно в българия и попадам на неща. нужни, ненужни, сантиментални, налудничави, смешни, грозни, красиви, всякакви.
на камината държа разни "свещени неща":) една броеница от божи гроб подарък от леда тасева, скоро ще изскочат от някъде и стиховете й за една нейна голяма любов и една зелена шапка. всъщност не помня дали беше зелена, но беше шапка. леда, уникална актриса. думата "уникална" е тя. мод от харолд и мод с нейния глас беше като сън. толкова и помня - сън с леда тасева.
едни салвадорци идваха да чистят от време на време. изчезна часовника ми, златен медалион подарък на майка ми от баща ми и едно сантиментално съкровище. даже не искам да кажа какво е, защото може пък да не е откраднато, а забутано. дано да е.
трябва да залепя изпочупените рога и крака на черната крава с hugs and kisses. моята, със скелета, е абсолютно здрава. черната има червени рога и взе да се чупи през 2007, време й е да я залепя. по никакъв начин няма да я изхвърля.
от любимо бившо гадже желязна африканска статуйка на жена с огромни очи, цици, дете на гърба, носи панер. стъпалата й са като ръце с много дълги пръсти, главата й е бръсната, само по средата има заострена ивица коса. детето е също с огромни очи, обгърнало е с ръце корема й и е закачило крачетата си около началото на бедрата й.
от стар познат, баскетболист, свещник за една свещ подходящ за basic instinct3.
парче от берлинската стена от валя.
икона от лика янко от майка ми.
коледни играчки мишка и мишок от сончето.
свещник с жена носеща свещи от боги.
статуя на леопардче от радина. поизпочупена, но е от 5 клас:).
моя снимка на joshua tree правена от друго бившо гадже.
paperweight от стъкло мурано от кевин.
син свещник от кевин.
голямата риза ливайс на баща ми. тя не е на камината:), а беше в гардероба ми. взех я след смъртта му, аз съм му я купувала. покривам с нея сините чинии на които купонясваме от години. дано да не се изпочупят.
затова слагам ризата, за да ги пази.
всеки път като мина покрай шейкъра за коктейли и таблата му, ме изпълва задоволство, направо радост. красиви вещи като от 40 те. американските 40. реймънд чандлър.
абе всеки с филма си.
това може да продължава дълго, а има още толкова много за снимане, мислене и разглеждане.
стоп кадър.
неееее, не ми се прибира нищо. искам да направя клада и да изгоря всичко. от любов. на средата на улицата. със залязващото слънце смесващо се с пламъците. 
драма:))))


бавно превръщаме земята в клозета на вселената


радина снощи беше в депресия, а аз вече не се депресирам, а превключвам направо на бяс. не че това помага за каквото и да било, но да си депресиран е.....депресиращо. да се бесен изглежда все едно, че правиш нещо:(
бавно превръщаме земята в клозета на вселената.


In Nigeria, Oil Spills Are a Longtime Scourge - NYTimes.com

Wednesday, June 16, 2010

аз и фабио

левентът с веригите от новата ми снимка са казва фабио и е най-известният красавец от корици на романтични новели. италианец известен в америка с култовото изречение от реклама "не мога да повярвам, че не е масло". също така е известен с това, че в лицето му се блъсна летяща гъска и му счупи носа. но тази история ще разкажа подробно по-после.

Saturday, June 12, 2010

Обръщайте се към гнева ми с Готие - в Новинар:)

+В Уикенд не излезе поради опасения, че няма да бъде разбран, но Дилов го пусна:) 
http://www.novinar.net/news/obrashtajte-se-kam-gneva-mi-s-gotie_MzI5NzsyOQ==.html


Преживяла дори и себе си по време на комунизма, българската литература се възражда мощно. Събитието днес е появяването на течение наречено «лейбъл литература». Членовете му носят поло Ралф Лорен, коланът им е Гучи, панталоните Ермес, ризата Зеня. Ако трябва да бъдем точни, никой от тях не може да си позволи да изглежда по този начин. Те са обикновени български момчета, които искат да убедят всеки, че са изключителни писатели запълвайки страници със списъци с дизайнерски имена. Батман облечен в трико Луи Вуитон се доближава до начина по който всъщност биха изглеждали. Страстта към знаците идва в пакет с демокрацията, и благодарение на нея можеш да заместиш «нежните й крака бяха обути в обувки от завод Петър Ченгелов», с «дори в Маноло Бланик не си красива, но аз те обичам грозна и надрусана». Бланик е възрожденец емигрирал в Италия на име Манол. Манол от Б(Л)анско. Приключил с налъмите, Маноло става дизайнер, а името му вдъхновение за възхваляващите лейбъла. 







Никой не е бил тези хора да стават поети или писатели. Финансовата им неудовлетвореност е нелепа. Могли са да управляват пенсионен фонд, погребално бюро или поне сергия за зеленчуци. Драмата на поетите е една и съща през вековете - нямат. Новите лъжат, че имат за да се чувстват по-добре. А пак нямат. Можеха да пробват да станат политици, създаването на партия-фантом също върши работа. И тези поети и писатели, като соц предците им, отново не могат да купят на любимите си обувки на Маноло без това да е постижението на живота им. На Константин Павлов едва ли му е минавало през ум да мечтае за обувки. Но кой е пък тоя Константин Павлов? Размина му се удоволствието да чете бедните мечти на младите си колеги. Отново бедни. Проклятието на ниските амбиций. Как да не е изненадващо рухването на комунизма за българите? Ние нямаме никакъв принос за него. То остави дори и тъй наречените дисиденти със зяпнали от изненада уста. А стига бе….!!! О, чудно, пак ни освободиха, сега вече можем да напишем, че Борис Христов е лайно, защото е отказал награда. Той е свободен да живее с илюзията, че е свободен да отказва награди. Това е свободата сега и тук. А ако всички бяха богати, кого щяхме да мразим? Тези, които отказват да са богати. 







Отново бедни, но много по-малко горди, марковите поети бленуват богати мечти. Чувстват, че са родени да бъдат шик артисти, ако може потомствени англичани-аристократи, а пишат за очила със златни рамки, за ламборджинита летящи по десетлентения фрийуей между Сандански и София и за обувките на Кери Брадшоу - иконата на «лейбъл литература». Тази нюйоркска празноглава кифла.







Маркови текстове се създават между имагинерни рафтове отрупани със скъпи неща, както и с купчини с броеве на Ню-Йоркър всичките подвързани с кожа на бивш алкохолик. Забраненото сега е позволено. Простичко като несправедливостта да си беден. Разрешено е да пишеш каквото ти дойде на ум. А в мозъка ти е даунлоудвана огромна консуматорска информация - вирус-вампир изяждащ духа. Деветте кръга на ада. На този етап всички сме в четвъртия - кръгът на живелите ненаситно и жадно. От бедност.







Духът на «лейбъл литература» е корсет Армани облечен от бедна, секси поетеса внезапно озовала се в Западната Цивилизация. Корсетът й спира дъха, но тя търпи, защото трябва да бъде конкуретноспособна. Да си елегантна в блатото е трудно, много жаби, малък гьол, трябва да се напомня, че си в Армани корсет за да не те объркат с поетесата, която няма такъв. Не защото е по-неталантлива, а защото това не я занимава. И не защото е тъпа, а защото може би е гениална. Лейбълите са й така чужди, както Вирджиния Уулф би се чувствала с нос корегиран от пластичен хирург. Вирджиния Уулф не може да има чипо носле и да споменава Армани мимоходом. Тя е писателка или по-точно голяма писателка имала късмета да се роди в друг свят отдавна преодолял мизерията си. 







Бедността е глад за НЕЩА. И никой не е имунизиран срещу този глад. В бедна България всички сме просяци. Принцове няма. Има писатели опитващи се да си представят какво е да си принц за да могат евентуално да пишат за това. Как да си представиш, че си принц когато няма нито един наколо? Новата матрица е с правила надскачащи всичко преживяно в махалата. А трябва да пишеш като принц, трябва да си най-малкото бог в собствените си очи, вълшебник който знае цената на всичко и - най-важното - е способен да я плати. Тежка участ е тази.







«Лейбъл литература» е дете на бедността, на илюзията за възможност за задоволяване на апетита, на липсата на посока и средства. Настоява, че гледа от люка на совалката, а иска да е четена от масите. Не става. Консуматорите купуват само това, което разбират - реклама след реклама след реклама. «Лейбъл литература» е копие на копието. Фалшив ролекс. Толкова реален, че надеждата за смисленото е в тези, които не гледат телевизия, не четат списания, не слушат новини, не се интересуват от мода. Надеждата отново е в аутсайдерите. Дори в абсолютните диваци в джунглата. Не в марковите поети прекръстили гнева си в Готие. 



Никога не е късно да се продадеш, нито е страшно. Страшното е че с това, което пишеш, след теб остава възможността да бъдеш четен. И ако ще се продаваш, прави го на едро, не като въшкар. Стани министър на лейбълите. Наречи партията си «лейбълисти» и се натъпчи така, както всъщност ти се тъпче. Много и лакомо. И без преструвки, защото така или иначе никой не ти вярва.

Röyksopp - What Else Is There? (HD)

Thursday, June 10, 2010

китка магданоз

обясних на един мой американски познат, че имаме великолепен поет на име Early-Basil. чудно върви с паста.

the beloved - sweet harmony ( HQ Stereo )

Wednesday, June 09, 2010

Синчец - Ран-Босилек и В. Лазаркевич


Заради този блог понякога ще пиша с главни букви - правилно.
Опаковам къщата за България и излизат какви ли не неща. Човек е абсолютен охлюв. Влачи си дома навсякъде. Едно от съкровищата, което "намерих" е Синчец на Ран-Босилек и В. Лазаркевич. Дъхът ми спря докато я разглеждах. Разревах се горчиво за загубеното. Реших да направя този блог, за да видиш нещо непоносимо чисто и красиво. То не е загубено. Но трябва човек да има достъп до него. Да го вижда. Да го чете от книжката напечатана в царската печатница през 1930 година.

Tuesday, June 08, 2010

не можеш да спечелиш битката на този, който е враг на себе си

не можеш да спечелиш битката на този, който е враг на себе си.

Saturday, June 05, 2010

Забранените хора - за Уикенд

Колкото и далече човек да се намира от родното си място, спомените винаги са на едно замисляне разстояние. Появяват се когато им скимне и изобщо не ги интересуват задачите за деня, светът в криза ли е, или кризата е нервна и лично твоя. Миналото се появява внезапно докато си миеш зъбите и понякога цял ден се мотае около теб подканяйки те да го помислиш малко повече.
Ей така, неизвестно защо днес се сетих за Радой Ралин. В този спомен го срещнах отново на Раковска, някъде около Сатирата, каза ми нещо мило както винаги, с обич, закачливо,никога насмешливо. Не помня дали беше наистина висок, помня каскета му и един тъмносин шлифер и хитричкия поглед, който ме гледаше винаги леко отгоре. Забавляваще се с енигматичните си реплики към младото хубаво момиче и винаги изказваше възхищението си. Усмихнат човек определено способен да бъде ехиден, Радой Ралин никога не слезе дотова ниво. Иронията му беше над нещата въпреки клетката в която се намираше като гражданин на Народна Република България. Беше свободен човек с тази свобода, която не може никоя политическа система да ти отнеме.
От там се сетих пък за Тодор Андрейков, може би заради хвърчащите сиво-бяли коси на двамата, и ми стана мъчно че тези хора нямат наследници. Не говоря за деца, а за личности носещи особената лудост, която те прави истински независим.
Андрейков преподаваше история на киното във ВИТИЗ и организираше полу-тайни прожекции на западни филми. Изнасяше лекции в кино Дружба, което отдавна го няма, и пред киното буквално ставаха битки за да влезеш. Слухът плъзваше (нямаше интернет) часове преди събитието и до последния момент не се знаеше дали всъщност Андрейков ще успее да донесе копието за една единствена прожекция. После копието се връщаше обратно някъде. Къде, нямам представа. Вероятно при цензорите, които гледаха всичко забранено за да знаят какво забраняват. По тази логика имаше слух, че Богомил Райнов имал огромна колекция с порнография за да познава врага отвътре.
От прожекциите на Андрейков пък се сетих за един приятел на майка ми, Стефан Власков. Той също беше човек гонен от властта, безработен поради буржоазния му произход. Звънваше от време на време по телефона или направо се появяваше на вратата задъхан от възбуда за да съобщи на майка ми за тайна прожекция на някой много забранен западен филм като «Одисея на космоса 2001” на Стенли Кубрик. Тези пък «тайни» прожекции (колко са могли да бъдат тайни на средата на Раковска…) се случваха в киносалона на БИАДНе, момичета и момчета, които вероятно никога няма да дочетете този текст, БИАД тогава не беше чалга клуб, а киносалон в който на 6 годинки спечелих награда за най-хубава рисунка. В този салон «тайно» се събираха софийските интелектуалци за да подушат за час и половина от така мечтания, забранен въздух на Запада. Забраненото тогава беше несравнимо по-невинно от това, което в момента ежедневно се случва в България.
Стефан Власков беше беден, адски беден, никой не знаеше от какво живее поради забраната да работи, но беше винаги облечен в чист, светъл шлифер и черен пуловер под койтосе подаваше яката на бяла риза. Косата му беше добре подстригана и загладена и се суетеше превъзбудено между хората, които говореха приглушено въпреки, че се намираха на тротоара на Раковска. Всичко беше тайна, а аз бях твърде малка за да разбирам, обаче помня детайли и някои неща разказани от майка ми, и сега вече разбирам толкова много, че докато пиша се замислих дали Стефан Власков не е бил ченге.
Мамка му, гаден, мръсен строй чиято кална, лепкава, черна енергия никога няма да си отиде от живелите го. Съмнението, недоверието, подозрението, страхът, шушненето,оглеждането, никога няма да бъдат забравени от тези, които са живели съзнателно в соца. Бих искала да мога да разширя главата си, да й избия стените, да вдигна втори етаж и да изкопая мазе за да настаня спомените удобно на тъмно и завинаги. И никога повече да не ги видя. Но не може.
Стефан Власков имаше дрезгав глас, който в последствие май се превърна в рак на гърлото и от това умря. Майка ми все го жалеше, че няма пари, как живее, как се лекува…. От него ми е останала една любима книжка - "Доктор Дулитъл". Там имаше едно животно Пуш-ми-пулю, и сега разбирам, че то не се е казвало Пуш-ми-пулю, защото това име нищо не означава на български. На английски се пише Pushmi-pullyu, което преведено правилно е Бутниме-щетедръпна. Не знам какъв е новия превод на "Доктор Дулитъл" и дали изобщо има такъв, нито пък кой е преводача на прекрасната книжка с илюстрации, знам само, че и в нея нещо не е било това, което е. Провинциалното незнание на изолираните от истинскиясвят.
Горкият Стефан Власков. Как можах да си помисля, че е бил ченге.
Имаше такива хора. Хора различни, наказани, бедни, свръх-интелигентни, свръх-чувствителни, свръх-информирани въпреки контрола над информацията. Трагична е съдбата им,а силата възхитителна. И има само един Радой Ралин. Животът такъв какъвто е в момента, не позволява съществуването на блестящ ум отдалечен от властта, безмилостно ироничен към нея, несвързан с парите и с "това, което може да бъде купено". Вече всички остроумничат. Някои повече, други по-малко. Телевизията и киното произвеждат смях в галактични размери. Смях разпилян и празен. Смешен, но безсмислен. Остроумен, но безцелен. Или по-точно с една-единствена цел - да сме сигурни, че нищо не е забранено. Да мислим минимално за празното пространство. За вакуума на Позволеното Всичко Навсякъде - по всякакъв начин, без задръжки, без срам, без достойнство, без мисъл за бъдещето, само в едно захилено като отсечена козя глава настояще.