Колкото и далече човек да се намира от родното си място, спомените винаги са на едно замисляне разстояние. Появяват се когато им скимне и изобщо не ги интересуват задачитеза деня, светът в криза ли е, или кризата е нервна и лично твоя. Миналото се появява внезапно докато си миеш зъбите и понякога цял ден се мотае около теб подканяйки те да гопомислиш малко повече.
Ей така, неизвестно защо днес се сетих за Радой Ралин. В този спомен го срещнах отново на Раковска, някъде около Сатирата, каза ми нещо мило както винаги, с обич, закачливо,никога насмешливо. Не помня дали беше наистина висок, помня каскета му и един тъмносин шлифер и хитричкия поглед, който ме гледаше винаги леко отгоре. Забавляваще се сенигматичните си реплики към младото хубаво момиче и винаги изказваше възхищението си. Усмихнат човек определено способен да бъде ехиден, Радой Ралин никога не слезе дотова ниво. Иронията му беше над нещата въпреки клетката в която се намираше като гражданин на Народна Република България. Беше свободен човек с тази свобода, която не моженикоя политическа система да ти отнеме.
От там се сетих пък за Тодор Андрейков, може би заради хвърчащите сиво-бяли коси на двамата, и ми стана мъчно че тези хора нямат наследници. Не говоря за деца, а заличности носещи особената лудост, която те прави истински независим.
Андрейков преподаваше история на киното във ВИТИЗ и организираше полу-тайни прожекции на западни филми. Изнасяше лекции в кино Дружба, което отдавна го няма, ипред киното буквално ставаха битки за да влезеш. Слухът плъзваше (нямаше интернет) часове преди събитието и до последния момент не се знаеше дали всъщност Андрейков щеуспее да донесе копието за една единствена прожекция. После копието се връщаше обратно някъде. Къде, нямам представа. Вероятно при цензорите, които гледаха всичко забраненоза да знаят какво забраняват. По тази логика имаше слух, че Богомил Райнов имал огромна колекция с порнография за да познава врага отвътре.
От прожекциите на Андрейков пък се сетих за един приятел на майка ми, Стефан Власков. Той също беше човек гонен от властта, безработен поради буржоазния му произход. Звънваше от време на време по телефона или направо се появяваше на вратата задъхан от възбуда за да съобщи на майка ми за тайна прожекция на някой много забранен западенфилм като «Одисея на космоса 2001” на Стенли Кубрик. Тези пък «тайни» прожекции (колко са могли да бъдат тайни на средата на Раковска…) се случваха в киносалона на БИАД.Не, момичета и момчета, които вероятно никога няма да дочетете този текст, БИАД тогава не беше чалга клуб, а киносалон в който на 6 годинки спечелих награда за най-хубаварисунка. В този салон «тайно» се събираха софийските интелектуалци за да подушат за час и половина от така мечтания, забранен въздух на Запада. Забраненото тогава бешенесравнимо по-невинно от това, което в момента ежедневно се случва в България.
Стефан Власков беше беден, адски беден, никой не знаеше от какво живее поради забраната да работи, но беше винаги облечен в чист, светъл шлифер и черен пуловер под койтосе подаваше яката на бяла риза. Косата му беше добре подстригана и загладена и се суетеше превъзбудено между хората, които говореха приглушено въпреки, че се намираха натротоара на Раковска. Всичко беше тайна, а аз бях твърде малка за да разбирам, обаче помня детайли и някои неща разказани от майка ми, и сега вече разбирам толкова много, чедокато пиша се замислих дали Стефан Власков не е бил ченге.
Мамка му, гаден, мръсен строй чиято кална, лепкава, черна енергия никога няма да си отиде от живелите го. Съмнението, недоверието, подозрението, страхът, шушненето,оглеждането, никога няма да бъдат забравени от тези, които са живели съзнателно в соца. Бих искала да мога да разширя главата си, да й избия стените, да вдигна втори етаж и даизкопая мазе за да настаня спомените удобно на тъмно и завинаги. И никога повече да не ги видя. Но не може.
Стефан Власков имаше дрезгав глас, който в последствие май се превърна в рак на гърлото и от това умря. Майка ми все го жалеше, че няма пари, как живее, как се лекува…. Отнего ми е останала една любима книжка - "Доктор Дулитъл". Там имаше едно животно Пуш-ми-пулю, и сега разбирам, че то не се е казвало Пуш-ми-пулю, защото това име нищо неозначава на български. На английски се пише Pushmi-pullyu, което преведено правилно е Бутниме-щетедръпна. Не знам какъв е новия превод на "Доктор Дулитъл" и дали изобщо иматакъв, нито пък кой е преводача на прекрасната книжка с илюстрации, знам само, че и в нея нещо не е било това, което е. Провинциалното незнание на изолираните от истинскиясвят.
Горкият Стефан Власков. Как можах да си помисля, че е бил ченге.
Имаше такива хора. Хора различни, наказани, бедни, свръх-интелигентни, свръх-чувствителни, свръх-информирани въпреки контрола над информацията. Трагична е съдбата им,а силата възхитителна. И има само един Радой Ралин. Животът такъв какъвто е в момента, не позволява съществуването на блестящ ум отдалечен от властта, безмилостно ирониченкъм нея, несвързан с парите и с "това, което може да бъде купено". Вече всички остроумничат. Някои повече, други по-малко. Телевизията и киното произвеждат смях в галактичниразмери. Смях разпилян и празен. Смешен, но безсмислен. Остроумен, но безцелен. Или по-точно с една-единствена цел - да сме сигурни, че нищо не е забранено. Да мислимминимално за празното пространство. За вакуума на Позволеното Всичко Навсякъде - по всякакъв начин, без задръжки, без срам, без достойнство, без мисъл за бъдещето, само в еднозахилено като отсечена козя глава настояще.