Wednesday, April 28, 2010

майничкитийн

http://www.maini4kiteen.net/3486.html

Серёга "Чёрный бумер"

преди, след и никога повече

the smiths, "....there is nothing in particular..." както само мориси може да го каже. да го изпее.
водя безсмислен разговор за българска група, обичана българска група, която и аз съм обичала, по-скоро съм била влюбена в пича с кожените панталони, къдравите коси и търкалящото се р. тогава слушах основно лед цепелин и депеш мод и български групи никога не се класираха на грамофона ми. леле, колко беше гадно като ти се надъвче касетата.
кашмир, какво парче, не е истина.... как може да се слуша кашмир и после български групари?? все едно да пиеш добро уиски и накрая на вечерта да завръшиш със зубровка. нещо такова. брррр.
много бях влюбена в кожените панталони и къдриците, защото той не беше той, а идеята за рок звезда. беше кратко и неприятно глупаво, защото въпреки известна споделеност, нямаше реално удоволствие. тъп театър игран по раковски, улица-сцена за много тъпи, смешни и трагични събития.
имах рожден ден, в къщи имаше голям купон и както винаги бях махнала килимите. като махнеш килимите, голият паркет прави пространството по-голямо.
бях поканила кожените панталони, които се закачаха с мен, въпреки, че имаха гадже. нищо ново, а и тогава бях безскрупулна. дойде с гаджето си, връчи ми бутилка чивас, влизането му предизвика очаквания смут, споглеждания и леко настръхване. миришеше силно на парфюм, момичето до него никой не го забелязваше, сега сигурно е някоя убита от живота жена, кой знае. премазана от валяка на несбъднатите си амбиций. мокро петно на асфалта на някоя междублокова градинка. в младост 3 примерно. или емигрантка в ордървил. кофти.
усетил обичайното внимание, "рок звездата" тръсна къдрици и реши да се приплъзне на дансинга с обичайните си движения. всички бързо се бяха раздалечили за да му направят място, за няколко секунди се счупи от стойки и се издумка с трясък по гъз в средата на хола. всички прихнахме неудържимо. горкият се изчерви, светкавично скочи и се скри с девойката на балкона.
толкова съм била безскрупулна, че не знам как така може би час по-късно се озовах с него без приятелката му на крум на път за дома му, за да вземем нещо, май друга бутилка уиски, не съм сигурна. нито помня разговора, нито помня с какъв акъл си заебах гостите за да се разхождам по крум с кожените панталони. и така нататък.
глупости на търкалета с български звезди.
минали, неминали няколко десетилетия във всякакви злоупотреби с жив живот, и какво да видиш. ще направя реклама на новия бизнес на една приятелка. един от обектите на мой интерес успешно се подмладява при нея. защо, защо човек не може да е завинаги с кожени панталони, къдрици и гъвкава походка. защо трябва всичко да се разваля със снимки преди и след. не може ли да е една снимка завинаги. не може, мамка му.
скролвай надолу. сърцето ми е разбито от тази гледка повече от която и да било несподелена любов.
а ефект от процедурата явно има.

Saturday, April 24, 2010

Аз съм бабата на всички жени (личен архив)

Не чета писмата от майка ми, но от време на време се осмелявам.
Тя умря 2004 година. Изпрати ми го 2 дни преди да среже лентата на новия си живот. Аз бях много щастлива и заета и не го прочетох до след смъртта й. Нямаше как да знам, че ще умре. Добре е писма да се четат веднага след като си ги получил. Това е последното й писмо до мен. Отчаянието е лесно доловимо. Усещала е, че смъртта обикаля наоколо.
Бих искала никога да не го е писала.
Бих искала и на други да е писала, но такава е историята на моите родители. Те отказаха да си пишат с който и да било освен с мен. Всъщност с баща ми не си пишех, само той ми пращаше писма. Хубави писма, истински писма в които не пише за “днес стана това и това“, а за няколкото големи неща в живота за които си заслужава да се пише. А по-късно разбираш, че това, което си заслужава, винаги си го знаел. Не е било нужно да пишеш, а да споделяш. Просто да обичаш.
Би трябвало да съм много щастлива от тази неконтролируема обич, а не съм. Не съм, защото знам, че не биха избрали това, ако имаха материален избор. Парите и статуса в обществото определят съзнанието, след което когато ги няма, се озоваваш гол на самотен остров. Такова е времето. Такава е природата. Такъв е занаята да си човек на 21 век.
Прекрасно е, че нито пари, нито статус могат да ме спрат да попитам:
“Аз ли съм детето, което искахте, мамо и татко?”
Дъщеря ми е точно детето, което исках. Баща й беше точно бащата, който исках. Нямам наносекунда съмнение. Но дали вие не сте се объркали? Подценявам ли ви в мъдростта ви? Мъдростта ви, както всяка мъдрост на обикновен човек, е лесно да бъде подценена. Вие какви хора бяхте? Обикновени? Необикновени глупаци в бързо променящ се свят. Неприятно.
Когато сте ме създавали обичали ли сте се? Знам, че сте се обичали по смахнатия начин по който протекоха животите ни. И със сигурност аз съм плодът на вашата любов.
Омръзнало ми е да мисля за това и точно по тази причина се налага да го напиша. Да облека “царят е гол“. Да се озове дегизиран в дрехи независещи от него. Амбициозна задача, но това не е ли един от основните уроци на които сте ме учили? Задачата винаги трябва да си заслужава. Иначе не е задача, а готов отговор. Нещо към което се отнасяме с разбиране. А всяко разбиране има граници, и интересното идва отвъд тях.
Да, мисля за вас често. Благодаря ви, че сте били. Така както благодаря на баба ми. Дядо не го помня. Помня откъси от него.
Баба ми беше силна жена. Коя ли жена вече не е като нея? Всички жени могат да ми бъдат баби.
Аз съм бабата на всички жени.


Thursday, April 22, 2010

всяка нация има своята гибел, всяка вещица също

тази сутрин се опитвам да обясня на един обикновен американец красотата на франция, на малките средновековни села с каменни къщи и улички, натруфенитe до кичозност замъци, както и това, че в българия, по-точно в софия, е пълно с вещици.
кичът, впрочем, е относително понятие. за едни е кич да си честен, за други е кич да имаш мнение, за трети е кич да бъдат хора.
няма как да обясня на обикновения американец какво означава това, той е просто добър човек и не разбира подобни концепций, нито думата "концепций".
мога да му кажа (но няма да го направя), че все по-често се сблъсквам с малки, отчаяни вещици, женски същества изпълнени с омраза, които крият сълзите си в шишенца пълни с отрова за да ги изсипят в кафето ти докато си в тоалетната.
връщаш се, кафето ти е все така вкусно, вещицата седи срещу теб, усмихва се подканващо и опъва блузка по тялото си - това тяло, което я кара да се чувства грозна, нехаресвана и необичана, защото ти имаш по-хубаво тяло от нея. очите й избягват да се спират на дрехите ти за които работиш ежедневно дълги години дълги часове, преглъща задавено избягвайки да гледа ръцете ти с дълги пръсти с пръстени, едва издържа да не се самоподпали от щастливата ти усмивка затова, че си господарка на съдбата си независеща от нищо друго освен работоспособността и интелекта си.
малката, отчаяна вещица присвива очи и отмята коси преглъщайки тайно голямата, грозна жаба, която живее в гърлото на всяка малка, отчаяна вещица, и се налива с коктейли за да заглуши продрания й крясък.
монолог на малката, отчаяна вещица:
"ти си грозна, ти си отвратителна, ти си тъпа, ти нямаш вкус, ти си бездарна, родителите ти са боклуци, ти си боклук, цялото ти семейство е боклук, живота ти е боклук, и аз, малката, отчаяна вещица с жаба в гърлото ще те преследвам цял живот, ще лъжа, ще сипя клевети срещу теб, ще се опитвам да те срутя, ще танцувам и пикая срещу теб, защото в гърлото ми има тайна жаба от която не мога да се отърва.
само изглежда, че дишам, а не мога да си поема дъх от омразата с която жабата ме надъхва към тази усмихната глупачка, аз се преструвам, от устата ми излизат мазни изречения потънали в смрад, изречения, които ако ги съблека, ще предизвикат инфаркт в идиотката срещу мен.
разказвам й история, моята история, за да я разкаже тя някъде другаде, да се говори за мен, да съм поне за миг толкова красива, колкото бих искала да бъда, едва се процеждат думите от устата ми, едва успявам да заглуша крясъците на лигавото чудовище за да не го чуе патката срещу мен, а тя ми вярва, хахахаха, тя ми вярва, че съм нейна приятелка.
тъмни сили на повърнатата добрина, благодаря ви, че сте ме дарили с таланта на лъжкиня!
мога да пикая публично седнала и права, задникът ми да предизвиква леко уригване от възторг във всеки обект на тъжното ми, ненаситно желание. ненаситно, защото обектите винаги разбират, винаги се усещат, винаги, ах, винаги ридая и си скубя косите, защото винаги виждам как гърбовете им винаги се отдалечават, а аз искам да скимтя, да плача нежно, крехко и уязвимо, но те не чуват, защото са си отишли преди да разбера, че ги няма, а от гърлото ми излиза само проклетото черно квакане на чудовището в мен.
а гъската пие кафето си усмихната, и ми вярва.
глупачко тъпа, щерко на червени анти-човешки мутанти, мъртва искам да те видя, и всички жени като теб в чийто гърла няма чудовище, червата ви да се влачат по раковска, а аз ще мастурбирам истерично заливайки се с кръвта ти по-вкусна от виното с което ме черпиш."
не е възможно да се обясни на американеца какво е да си заобиколена от прокълнати жени с гърла запушени от чудовища. българки от ново време, с подути кореми с безброй копелета в тях.
кой ги е проклел, не знам, нито искам да знам, нито искам дъхът им на сяра да пърли мъха по лицето ми. естествено, че многото лъжливи принцове са набили в очите им парчета криво огледало и малките, отчаяни вещици се виждат грозни и бедни. да ги съжаляваш е лесно, защото те са невинни уроди с непоносимо несъвършени тела, с непоносимо несъвършени мисли, с непоносимо несъвършени желания. несъвършени женски същества ненавиждащи всичко женско начело със себе си, те са лесни за смачкване, а след тях остава малко петънце кръв от това, което са успели да измъкнат от теб с мръсните си хоботчета.
американецът не ги разбира тези неща. той е спрял да гори вещици още преди векове, а сега се наслаждава на простодушната гибел на нацията си.
всяка нация има своята гибел, а аз се чувствам погубена от гибелта на моята. от омразата в тъжната ми страна пълна с малки, отчаяни вещици и техните псевдопринцове яхнали себе си с ненавист.

Wednesday, April 21, 2010

историята на едно зелено американско градче


Aerials of Greensburg Tornado Damage


разгледай тези снимки. преди три години през градчето грийнсбърг в канзас минава унищожително торнадо голямо колкото самото градче. виждаш как всичко, без изключение, е унищожено. няма загинали, защото хората в този район имат предупредителни системи и се крият в скривалища под земята. след тези снимки искам да видиш как гражданите на грийнсбърг са започнали живота си отново построявайки наново съвършено зелен град. зелен в смисъл съобразен с всякакви екологични правила. снощи гледах с увиснало чене репортаж по андерсън куупър. не може човек да не се възхити на американския дух. събрани, работливи, усмихнати, добронамерени, и общо взето доста честни хора. слагам всичко това за вдъхновение. всичко е възможно. от най-голямото разрушение да излезе нещо истински прекрасно. ето сайта на градчето, където можеш пък да видиш новопостроените къщи. а училището! училището е невероятно, разгледай видео тура. а арт центъра кръстен на торнадото.... нямам думи, толкова съм възхитена и вдъхновена от тези хора.

искам да кажа на сънародниците ми преди да се оплакват от каквото и да било, моля да разгледат снимките след торнадото. градът на жителите на грийнсбърг не е построен от правителството. всички са участвали във взимането на решението какъв да е новия им живот, и всички са участвали в създаването му.
http://www.greensburgks.org/

победа

победа
нож в стъклото
сол в раната
аромат в гангрената
искра в окото на къртица
победа

Tuesday, April 20, 2010

"Desperate hours"


много интересен документален филм за ролята на турция за спасяването на евреи по време на холокоста. кемал ататюрк явно е бил изключителен визионер и е изтеглил стотици еврейски интелектуалци от германия още в началото на репресиите. интелектуален елит, който той е разпределил из турските университети за да се създадат катедри по най-различни науки. турската национална опера е създадена по това време благодарение на приютени от турското правителство евреи. турският посланик и консулите на турция във франция са били единствените, които са изтеглили евреите си с турски паспорти без да могат - поне за известно време - немците да гъкнат, защото турция не е била във война с тях. консулът в марсилия разказва абсолютно героична история в която е рискувал живота си за да спаси няколко вагона турски граждани от еврейски произход тръгнали за концлагерите и е успял. казва във филма, че всеки на негово място би постъпил така.....
препоръчвам и на всеки, който има представа за турция като за изостанала държава. напротив. тогавашната й политика е била изключително напредничава. а от този филм става ясно, че и през вековете на османската империя, турция е била спасение за евреите от гоненията в християнска европа.
изключително цивилизовано поведение на изключително цивилизовано правителство през втората световна война. е, дошъл е момент в който нещата и там са се обърнали срещу евреите след като британското правителство започва да отказва категорично да приема евреи в палестина (тяхна колония), но до преди най-срамните моменти в историята на света в които всички "цивилизовани" държави са изпратили един народ на заколение, историята на турция е впечатляваща.
може би ще напиша по-голям текст.
турция ни е съседка, свързани сме завинаги с нея чрез нашите български турци и колкото повече знаем за историята й, толкова по-добре ще е за нашата история.
дано да остане светска държава така както ататюрк я е мечтал.... за съжаление радикалния ислямизъм обаче настъпва.

Monday, April 19, 2010

финална шахидка


в прекрасно настроение съм.

след като получих мазни призиви за приятелство в името на майка тереза и лозунги за борба с рака, ставам диктатор. пускам достатъчно атомни бомби за да покрият цялото земно кълбо, и се самовзривявам след като се убедя, че не е останал жив човек. ФИНАЛНА ШАХИДКА съм днес.

приятна седмица:)))

Sunday, April 18, 2010

Обикновени чудовища - текст за Уикенд

Те не живеят в гората, нито в приказките, нито във филмите. Ще ги познаеш по отчаяното квичене на някое животно или поредната размазана физиономия на българка. Кофти е да си се родил куче или жена в България. Този път обаче ще оставим «манекенките» да помедитират върху идеята да спрат да спят с мутанти, и ще се обърнем към другите чудовища, които обичат да режат крака на животни, да ги бесят от мостове и да ги палят. Ако тази масова ампутационна психоза се случеше тук, американците щяха да свалят правителството. Изобщо не подстрекавам, защото българското правителство бързо реагира и обеща да прокара закон за защита на животните. Просто осведомявам за нивото на цивилизованост - животните са толкова важни колкото и хората.
Ако някой ампутира хора, ще бъде съден и най-вероятно убит. Няма абсолютно никаква причина животните да са дискриминирани повече от което и да било друго дискриминирано човешко малцинство. Те нямат избор освен да са около нас, да са застрелвани, ядени, обиждани, подложени на робски труд и пълна незаинтересованост от това, че са същества с душа. Те гледат, виждат, чувстват и реагират. Сигурно е ужасно трудно да си ням около хора. Никога да не можеш да кажеш какво искаш. Да си безсловесен роб. А от тях по-предани няма. Когато те обичат, животните са завинаги твои. На тях не им минава, не се влюбват в други. Те са роби на хората и любовта към тях - ако са обичани.
Създаването на огромна група във фейсбук настояваща за затвор за престъпника осакатил кучето Мима, е здрава реакция на българското общество. За пръв път така масово се говори за осакатено животно. Това се случва благодарение на новите българи, които имат друго съзнание, защото са започнали първо да пишат на компютър, а след това ръкописно. От интернет се възприема един непосилен код на поведение за мама и татко, които са с единия крак в соца, с другия в капитализма и във вечна дружба с едно несвободно минало. Толкова несвободно минало, че на човек не можеше да му мине през ум да реже крака дори и на комар. Българските глутници кучета идват от джунглата на прехода, от ничието време между две несвободи, та са българския вариант на койотите, безпризорни призраци на отчаянието.
Отчаянието на едно измъчвано куче със сиурност е не по-малко от отчаянието на измъчван човек. Най-отчаяното, най-безнадеждното, ужасяващо същество видях в шест сутринта на една улица в Ахтопол. С един приятел отивахме да ядем супа от калкан, морето току що беше светнало, тревата зелена, главата голяма, радостта от живота още повече, и ти да видиш, колата ни настигна куче, което вървеше бавно по средата на улицата и не обръщаше внимание на нищо, като попаднало в негов си, кучешки транс. Внимателно го задминахме и очите ни се плъзнаха по почти голото му от козина тяло покрито с….петна от зелен мъх. Или плесен. Плесенясало живо същество. Знам, кошмарна картинка достойна за филм на ужасите, но беше абсолютна реалност. Кучето само дето не се разкапваше докато ходеше по улицата. Подобен образ в блясналото морско утро е повече от сюрреалистичен, той си е някакво демонично явяване. Отминахме го все едно, че току що сме се събудили от гаден сън. Беше невероятно, че никой не го беше убил за да му спести мъките. Вероятно убийците и садистите ги е гнус от болни животни и убиват само здравите.
От цялата тази кошмарна история около Мима благодарение на която отново се прочухме по света с добро, все пак произлезе нещо свестно - в България вече има общество, което реагира без колебание. Би било прекрасно, ако обществото реагира също така остро когато става дума за деца.
Онзи ден прочетох малък текст на Карбовски във в. Стандарт за някакъв дом за деца с умствена изостаналост в който за две години са умрели 26 деца. Според информацията публикувана в Стандарт, директорката на дома е отказала аутопсия на последното починало дете с аргумента, че аутопсии не са необходими, защото децата достатъчно се били мъчили приживе. Интересен аргумент по отношение на труп.
Повечето деца били починали от остра сърдечна недостатъчност и не са имали никаква подкожна мазнина. Със сигурност е ужасно трудно да се гледат умствено изостанали деца и не завиждам на никой, който си изкарва хляба по този начин, освен ако не го прави от непреодолимо желание да прави добро. Те не са привлекателни и милички като някое изоставено кученце. Те са различни и често неприятни за гледане, но в никакъв случай не можем да ги заподозрем в анорексия.
Защо тези деца нямат никаква подкожна мазнина? Този въпрос е не по-малко страшен от историята на кучето с отрязани крака. Кой знае, може би извършителят на престъплението спрямо Мима, е бил свидетел на ужасяващо отношение към хора и в него няма граници между позволено и непозволено, добро и лошо, и се е превърнал в садист съществуващ в някаква Долна земя пълна с демони и вещици. А ако е най-обикновен български гражданин наясно с правилата? Какви са правилата спрямо слабите, убитите от живота, смазаните от съдбата, разбитите физически и психически хора по рождение? Спазват ли се? Милосърдието ни към кучетата по-голямо ли е от милосърдието към хората? Ако е, защо? Можем ли да кажем за българските деца в приютите, пък дори и за тези в Биг Брадър Фемили, тях кучета ги яли? Не. Кучетата не ядат хора. Това може да се случи само ако са озверели от дълъг глад.
От какво са озверели българите?

Saturday, April 17, 2010

важното е винаги

да се виждат невероятни неща. това е способност не на нещата, а на хората.




Posted by Picasa

Sunday, April 11, 2010

Технологията на Бог - текст за "Жената днес"

Имам добра новина за всички уплашени, че светът ше свърши през 2012. Няма. Според Сър Исаак Нютън Апокалипсисът ще дойде през 2060 година. Произлизайки от гениален учен, а не от група неидентифицирани примитиви, това предсказание стряска, но се оказа, че Нютън не е достигнал до тази дата по научен път, а по религиозен. Той предвижда «сгромолясване на злите кралства, край на плача и на всички грижи, завръщане на евреите от плен и установяване на тяхното процъфтяващо вечно Царство». Аз обаче не вярвам и на Нютън, зашото тази прогноза не е базирана на изследвания, а на силното желание на един дълбоко вярващ в Бог човек. И понеже «човек предполага, а Бог разполага«, ще се опитам да си представя какви ще са отношенията между мъжете и жените в България след около 50 години. Звучи адски сериозно, знам.

България ще става все по-мургава. От една страна една седма от населението е съставена от мюсюлмани, а от друга, българите раждат все по-малко деца за сметка на ромите. България, такава каквато я знаем, намалява.

Само преди 50 години в Америка бракът между бели и черни е бил немислим. Както и бракът между бели и азиатци. Петдесет години по-късно никой не обръща внимание на комбинациите завършващи често с красиви деца със светли кожи и очи и африкански коси. Бели момичета с черни момчета се срещат навсякъде. По-рядко можеш да видиш бели мъже с черни жени, защото сред черните жени и досега има комплекс от времената на робството когато белите господари масово са правили секс с красивите си робини. Самият Томас Джеферсън е имал не само секс, а връзка със Сали Хемингс, една от робините му, и е бил баща на децата й.

Ромите нямат нищо робско в тях, където и да са. Колкото и системата да се опитва да ги впримчи в социални договори, много от тях намират начин да не ги спазват. Расизмът между българи и роми е взаимен. Българите се дразнят, и с основание, от обирите, дребните кражби, побоите и нежеланието да се образоват, а ромите пък си имат техен код на поведение, който се отнася с недоверие към всичко, което не е ромско. Защо пиша за роми и българи в текст, който би трябвало да е за отношенията между мъжете и жените след 50 години? Защото пред мен е американската история. Интеграцията на ромите е неизбежна. Все повече от тях ще искат да са образовани и да ползват благата на българите. Съответно бъдещите образовани роми и ромки ще са все повече в полезрението на българите. Не мога да твърдя това със сигурност, разбира се, защото българите явно сме по-големи расисти от американците, които все пак са спали с черните си робини, докато аз не познавам нито един българин или българка за целия ми живот, които да са имали връзка с ром. Освен една моя приятелка, но това е друга история.

Този текст е опасна територия и същевременно абсолютно необходим за «проглеждането» на сънародниците ми. Ако дъщеря ми доведе ром в къщи, аз, като представител на друго поколение, няма да умра от радост, но ако този човек е образован, амбициозен, има ум в главата, и я обича, какъвто и да е етноса му, ще го приема. Бъдещето на българите в България им предоставя две възможности. Или да се капсулират като нация в расизма си и да загинат - разбира се, това ще отнеме повече от 50 години - или да се омесят с ромите и мюсюлманите, и по този начин да създадат една нова България. Дали тази България би се харесала на моите предци? Не! Биха били ужасени. Дали би ми се харесала на мен? Не знам. В този момент все още съм в плен на собствените си предразсъдъци, представа за света и възпитание. Но това няма грам значение за бъдещето. Може би българките, които ще престъпят табуто брак с ром, ще повлияят негативно на мъжете си и ще имат по-малко деца, а може би ще се случи обратното - българският ген ще бъде «разреден«, но повече мултиплициран отколкото ако беше чист.

Мъжко-женските отношения в цял свят се трансформацират из основи. България, въпреки остатъците патриархалност, е част от света, който става все по-женски в смисъл, че когато отидеш на женско гости не си говорите за мъжете ви, а изцяло за вашите планове, постижения, весели случки и т.н. Мъжете са наоколо, но не са център. Да, понякога липсват, но времето е такова, че е по-неприятно да нямаш пари отколкото любов. Това не е феминизъм, а реалност. Все повече жени раждат без съпрузи, дори и без гаджета. Просто решават и раждат. Все по-малко хората се женят. Тези процеси важат и за България. Къде по-бавно, къде по-бързо, това се случва навсякъде. Надяваме се, че и мюсюлманките в техните си страни, скоро ще надигнат глас срещу подтисничеството на мъжете си. Те са тези, които могат да направят света по стабилен и без самовзривявания.

Отношенията между българи и българки пък ще излязат от традиционните вътрешноетнически и религиозни граници и ще се омешат със света около нас. Дали това ще ни изведе напред като нация, или ще ни върне назад, също е трудно да се каже. Ако Нютън е вярвал, че през 2060 година ще дойде Апокалипсисът, аз пък вярвам, че Бог винаги дава това, което можем да понесем. Това, което не можем, ни е изпратено за да ни унищожи, и ние нямаме думата в оцеляването си независимо дали сме личност или народ.

Вселената е крайно незаинтересована от пол, цвят на кожата и образование. Никой не може да знае дали тя няма намерение не само да смеси всички раси и етноси на света, а може би и да елиминира изцяло свързаността на двата пола. Смъртта на мъжко-женските отношения ще се случи изключително лесно и може да се каже, че вече е на прага ни. Докато гледах «Аватар» си казах, че бъдещето вече се е случило. Технологията на «Аватар» ще навлезе във всеки дом, ще бъде усъвършенствана с възможността да имаш сензорни усещания - да можеш да «пипнеш» и да «помиришеш». Всеки ще може да участва във филма на мечтите си, вероятно ще може да създава съществата с които иска да прави секс, този секс ще се случва изцяло в главата ни, и не само мъжете и жените ще бъдат абсолютно излишни, дори телата ни ще се превърнат в пречка.

В не толкова далечното бъдеще всичко ще е memory. Не спомени, а памет. Твоята лична памет, мозъкът ти като създание напуснало обвивката си и прекрачило в света на безграничното. Защото мъжкото и женското в основата си са граница. Те не прекрачват времето. И в контекста на тези мои «прогнози» мъжко-женските отношения след 50 или 100 години в България са без никакво значение. Технологията ще трансформира половете и ще създаде нещо много по-близко до вечността от всичко познато ни досега. Няма да има полове, раждане и смърт, а съзнание. Бих могла да го нарека Бог. Всички ще сме свързани в един дух - технологията на Бог. И да, Бог пак ще бъде любов, но не тази, която изпитваме в момента.

Friday, April 09, 2010

синьо



Posted by Picasa

сутрин за хляб в бевърли хилс

това е маршрутът ми от работата до Il Fornaio откъдето си купувам прясно изпечен хляб ciabatta.

на една част от бевърли, която е успоредна на родео драйв, почти всички бизнеси са закрити. криза. до преди две години наемите хвърчаха нагоре, сега няма пукнат човек, който да иска да се нанесе.



Posted by Picasa

Wednesday, April 07, 2010

the loves of my life


Posted by Picasa


милена на 20 с радина на почти годинка. ради на 24 преди да загине и да може да види детето ни.

Sunday, April 04, 2010

искам да съм на зелено

не че тук не е зелено, но зеленото е с друг аватар.

комунизмът е религия без чудеса

хората не знаят какво празнуват. празнуват заради самото празнуване. стават "добри" за един ден.
какво значи "добър"? да не се надяваш на добрина на празник, това значи.
католиците не би трябвало да празнуват заради филма на ужасите, който са позволили да се случва на невинни деца в продължение на векове.
българските християни би трябвало да не празнуват също, защото българската църква е по-гнила от публичен дом. на патриарсите трябва да им се забрани да споменават името на христос.
в българия истински християни няма. почти всички са показни християни и нищо повече. продуцентите на "семейния голям брат", които имат деца, но чуждите деца са хляб и зрелища, сигурно са убедени, че са християни.
някога хората са имали бог на плодородието на който са поднасяли дарове с надеждата, че ще им донесе добра реколта.
отделна е била богинята на любовта и тя не се е занимавала с нищо друго освен с любов.
човек е бил пак сам, но заобиколен от най-различни възможности. сега е сам с една чужда и ненужна вина и океани от кръв след нея.
христос е бил изключителен учител, но учението му е превърнато в контрол и кървав терор.
ако е възкръснал, то това се е случило единствено и само в душите на близките му последователи, които са създали мит.
този мит колкото е бил полезен, толкова е и разрушителен. той е толкова мит, колкото и справедливостта на комунизма.
комунизмът е религия без чудеса, а такава религия е невъзможна.
бог не празнува. той е всеки ден.

Friday, April 02, 2010

така започна денят

10 сутрин на път за работа. човек винаги трябва да носи фотоапарат със себе си.
празния поглед на милена, която си е легнала в 4 часа след пиене, пушене, писане. светлите хора без грим изглеждаме като мишки. очи на гущер. много щеше да е хубаво ако можех да си ги въртя на 360 градуса, да си сменям цвета и езика ми да се разтяга като ластик. това е съвършенство, а не неподвижното, бледо същество, което дори не може да скача от клон на клон, но снима докато кара. падение.

Posted by Picasa