Thursday, February 26, 2009
Wednesday, February 25, 2009
Макропина микростома - рибата с прозрачната глава
http://www.dailymail.co.uk/sciencetech/article-1155505/What-catch-The-amazing-deep-sea-fish-transparent-head.html
Monday, February 23, 2009
криза, но не за всички - на вълна Оскари
иначе Оскарите минаха и шоуто носеше нещо от стария, блестящ Холивуд. на паркинга видях Джей Зи, Мариса Томей и една старлетка на която не помня името. Ел Ей е супер измамен град. всичко е декор на филм. дори и хората.
Джейми Лий Къртис - А Fish called Wanda - се е родила с мъжки и женски органи - хермафродит. по-късно е избрала да е жена. сега си е съвсем нормална, има си мъж и деца. написала е нещо смислено в Хъфингтън Поуст:
http://www.huffingtonpost.com/jamie-lee-curtis/a-fish-called-denial_b_168817.html
Виктория Бекъм казва в някакво интервю, че много обича жените като хора, но най-обича гей мъжете. дори в нея живеел гей мъж, който искал "да излезе от гардероба".
хм, това обяснява силната й връзка с Дейвид, който може да не е гей, но е една идея по-метросексуален от метросексуалния хетеро мъж.
и аз съм гей мъж, защото си падам по готини мъже.
нещо по-сериозно. администрацията на Обама предлага на Русия да си запази хегемонията над околните й държави [бях го пропуснала:]] срещу съдействие срещу Иран. всичко на този свят е "аз на тебе, ти на мене". никой не е прекалено лош, ако има полза от него.
recurring nightmare. fuckin' nitemare.
Sunday, February 22, 2009
ужас - фалшив български вой на път към Евровизия
имам теория обаче! сетих се как се е случило - България е пълна с десетки хиляди глухи хора, които гледат Евровизия. Аврамов изглежда добре, те нищо не чуват и изпращат есемеси. ето така той побеждава. друго логично обяснение нямам.
Saturday, February 21, 2009
Friday, February 20, 2009
малко лит размишления
ЕМ: Какво според вас е необходимо да се промени в системата, така че българските писатели да имат самочувствие подобно на колегите им отвъд Океана?
МФ: Отвъд океана колегите ни, които имат самочувствие са като колегите ни в България, които имат самочувствие - това са издаваните автори, които публиката харесва и купува. Не мисля, че самочувствието е свързано с местоживеенето. Сигурна съм, че Георги Господинов, Теодора Димова и т.н. имат много добро самочувствие, и това е нормално. Биха имали още по-добро самочувствие, ако България беше голям пазар от който да се правят сериозни пари, но това няма как да стане по чисто географски причини. А иначе всичко е борба. Романът ми “Кефер” е издаден в 1000 бройки, като половината от тях са продадени за 1 година, което се смята за прилични продажби. Големите тиражи са по 3000. Това са обаче единични случаи. При такива цифри е трудно да се гради самочувствие, ако се разчита на пари, дори и когато си относително познат автор като мен.
ЕМ: Смятате ли, че популярната награда на ФОНДАИЯ„ВИК” е добра мотивация за създаването на качествени литературни произведения?
МФ: Не мисля, че която и да било награда може да е мотивация за създаване на произведения. Поне не според моята ценностна система. Не пиша за да бъда награждавана, а защото не мога да не пиша. От там нататък, ако случайно падне някоя награда, няма да кажа не, но не мисля, че наградата ще ме направи по-добър писател. Писателският ми труд първо доставя удоволствие на мен, а после се надявам да доставя удоволствие и на други. Писането не е спорт в който се тренира за да се бие рекорд. То е творчество за което обаче все повече трябва да си адаптивен да третираш и като стока. Аз нямам абсолютно нищо против който и да е читател - професор, мутра или космонавт - да чете книгата ми и да говори за нея, ако го занимава. Но да съм фокусирана върху мое парче литература само защото евентуално мога да получа нещо на финала, не. Доверието ми в журиращите не е толкова безпрекословно.
ЕМ: Споделете от вашата практика как досега сте работили с издателски къщи и доколко трудът Ви на писател е намерил своето удовлетворение в съвместното си сътрудничество с партньорите – издатели.
МФ: Досега не съм си сътрудничела с издателска къща по простата причина, че всяка една моя книга преди да излезе е била с визия решена от мен, с изключение на “Нощен проект”, изд. Алтера, която беше до голяма степен визуално концептуализирана от Любен Дилов-син. В този случай бих казала, че той беше продуцент на книгата ми със снимки и поезия, а Алтера я издадоха и разпрозстраниха. Резултатът чисто визуално е изключителен - няма друга такава книга в България. Но тя е дело на сътрудничеството на две личности. До този момент не мисля, че съм имала случай в който пиарът на моя книга да е нещо повече или по-интересно от пиара на много други книги на български автори. Книгоиздаването е ощетено с ужасното ДДС, което ощетява всички ни - автори и издатели. Съответно за истински пиар на книги все още не може да се говори, просто няма пари за това. Издателство Сиела доколкото знам имат чудесно разпрозстранение, но не мога да говоря за някакви реални отношения между издателство и автор. Аз имам конкретна вина, че се отнесох небрежно към издаването на романът ми “Кeфер. Цветовете на малката Ида», и не сключих договор когато трябваше, и всъщност тепърва ще го сключвам. Но истината е, че нямаше да има и следа от подобно мое небрежно отношение, ако знаех, че наистина мога да правя пари от книгата си. Но за какви пари може да става въпрос когато нормалните тиражи на познати автори са по 1000 бройки? Книгата ми струва 8 лева. Без да ви казвам точно процентите, можете да си представите колко горе-долу би взел авторът, ако се продаде целия тираж…. Трудът вложен в написването на един роман е несравним с някакви си няколко хиляди лева с които не можеш да преживееш в България и няколко месеца. Смешно е.
ЕМ: Кое е определящо за успеха на писателя: интересът на публиката, нейното признание, продажбите, моралното удовлетворение от личното постижение и развитие или става въпрос за съвкупност от изброените характеристики при издаването на дадено литературно произведение?
МФ: Разбира се, че всичко. Изобщо нямам намерение никого да лъжа, че пиша само за себе си. Този период отдавна мина, това беше периодът на ентусиазираното градене на професионализъм. От там нататък определено ме интересува кой чете книгите ми, кой ги харесва, кой не ги харесва и защо. Няма писател, който да иска да си облицова стените с тапети от произведенията си. Смятам да се заема по-професионално с книгите си в смисъл, че ще се опитвам да ги промотирам при всяка удобна възможност. Писателят в България не може да разчита на кой знае какъв пиар, така че всякакъв достъп до медии трябва да бъде използван. Аз съм доволна от реакциите на младите хора между 14 и 30 години, които много харесват «Кефер». Знам за това от форумите в които я обсъждат. Интернет ми дава горе-долу реална представа как изглежда романът ми в очите на читателите му и тази представа ме мотивира за написването на продължението на «Кефер». Мнението на критиката ми е определено любопитно, но не е от жизненоважно значение. Естествено искам да имам безброй читатели, да правя един куп пари и да живея на остров купен с милионите от продажбите на правата на романите ми за да бъдат превърнати във филми. Засега това все още не се е случило, но се надявам и този ден да дойде. Дали от България или не, за мен няма значение:).
стилистки и Оскари
пристига тя с асистентката си, дебело, грозно облечено момиче с мазна коса. рови из бижутата и за всяко нещо я пита дали и харесва, или не, и в зависимост от това, което дебелото, грозно облечено момиче с мазна коса каже, тя решава дали да вземе бижуто или не. сори, но има нещо мега сбъркано жена изглеждаща по този начин да казва кое би подхождало на старлетките и кое не. не може да изглеждаш като чувал с картофи и да "обличаш" звезди. все едно продавач на БМВта да кара 10 годишна Хонда Сивик.
състоянието на нещата 2-2-09
нямам добри предчувствия за бъдещето нито тук, нито където и да било. затягането на коланите е не само неминуемо, то трябва да се превърне в нова религия диктувана от провала на парите. провалът на алчността. сигурно пак някак нещата ще се нагласят, но не без яки сътресения. американското правителство печата пари, размята нечувани суми, които изчезват без ефект, дали доларът ще продължи да съществува, не е нито много сигурно, нито ясно. богатите купуват злато като за последно, а може би наистина е за последно?! кой знае, може би всички конспиративни теории са верни. може би Библията е права, може би е време да се покаем? но нещата трябва да станат още по-зле. да започнем да сме гладни, да нямаме достатъчно пари за ядене, отопление, магазините да опустеят, да настъпи анархия. тогава пък ще е късно за покаяние. не знам, на този етап май най-добре е човек ако има село, да си отиде за няколко години на село, да си премоделира мисленето, да се научи на някакъв труд, който РЕАЛНО произвежда нещо, и да е сигурен, че поне може да оцелее благодарение на собствените си 2 ръце. силно изкушена съм от тази мисъл, защото Граматиково ме чака:) въпросът е колко зле трябва да стане, за да я реализирам? Калифорния я чакат тежки времена, за Невада да не говорим - това са 2 щата в които водата ще стане скъпа като златото.
както и да е, в супер добро настроение съм днес, но това са мислите ми. и всеки ден напоследък. и те са базирани на ежедневни разговори и информация за постоянни и повсеместни икономически провали. този свят трябва да бъде закрит и на негово място да се открие нов. но не шибания нов глобален ред в който явно сами се набутахме с алчността си, а нещо друго ръководено от хора чиято религия не са парите. някой да има предложения:)?
Wednesday, February 18, 2009
Eд Харис гледа Крал Лир на Гърдев
ето това е яка новина. Валентин Ганев, един от най-интересните български актьори, който скоро гледах в някакъв мега-мрачен хорър по HBO, поканил Харис, който пък е един от най-интересните американски актьори да гледа Лир, и Харис ръкопляскал прав на Наум Шопов. всички гадни завистливци, които плюят Явор Гърдев могат да го духат. до този момент нямаше български режисьор в България, който освен, че е на такова ниво, че да можеш да му докараш Харис без да ти мигне окото, може и да комуникира на езика на който комуникира световния шоубизнес. и тук не говоря за английски, а за цялостно поведение, ерудиция, интелект, комбинация от таланти, дори и визия. може да се каже, че Явор Гърдев като package е най-доброто, което България може да предложи на световния пазар.
а който не е гледал Лир, да го гледа. има неща, които не ми харесват, но визията, динамиката, костюмите, сценографията, музиката, актьорите - всичко говори на модерен език по РАЗБИРАЕМ начин.
хубаво е, че това, което ние като българи сме способни да спънем, смачкаме, оплюем, и свлечем до общото ниво, вече не е зависимо само от нас, а от един друг, нов глобален свят, който щем, не щем, вече е и в България.
в България е пълно с талантливи хора, но талантът не е достатъчен - трябва и да отговаря на изискванията на "пазара".
СЕГА не е част от постановката, откраднах снимката:)
Saturday, February 14, 2009
Thursday, February 12, 2009
простичка история за добри хора и щастлив край
мъжът от клипа е пожарникар, който спасява преди 40 години едно малко бебе от смърт. на снимките се вижда как той се опитва да й даде дъха си и в крайна сметка успява. оживялото и пораснало момиче решава след 11 септември, че трябва да го издири и да му благодари. не може да напусне тази земя, нито пък той да я напусне без да му благодари. репортер от Бостън Глоуб е помогнал пожарникарят да бъде открит и да се видят и прегърнат 40 години по-късно. човекът казва простичко: "денят беше добър. понякога човек има късмет".
Wednesday, February 11, 2009
леко сбъркан начин да съм линкната в svejo
"здрасти, дзвер!
благодаря, че си линкнал блога ми като мноо свеж, но имам проблем с представянето ми. да, дъщеря съм на бг писател, но преди всичко аз самата съм писателка, така че държа да бъда представяна чрез това с което се занимавам, отколкото да се опитваш да разказваш биографията ми в едно изречение.
и още нещо, и то е много важно, къде в поста ми за Ентропа виждаш да се радвам, че България е показана като кенеф? написала съм ТОЧНО ОБРАТНОТО, че не съм никак щастлива, че това се случва.
пак ти благодаря за представянето, но нека да не бъде като информация на вестник Шок, въпреки, че така със сигурност ще има повече кликове:)"
сензационното представяне със сигурност носи популярност, но по никакъв начин не е вярно, че се радвам, че се появи Ентропа. съвсем отделен въпрос е дали подкрепям истерията срещу Ентропа, или не. НЕ я подкрепям.
всичко е точно, извинявам се на дзвер, не е неговата вината. от свежо оправиха лъжливото заглавие на линка.
Monday, February 09, 2009
разказ на блогър-евреин решил да живее в Израел
човекът е имал намерение да завърши живота си в Израел, но отблъснат от расизма и екстремизма на събратята си засега остава в Америка. изумена съм от нормалните реакции на коментиращите болшинството от които са евреи, и които не са скочили да го разкъсат заради мнението му. завидна интелигентност и хуманност. и слава богу, че има и хора, които имат памет и морал.
http://tpmcafe.talkingpointsmemo.com/talk/blogs/jdledell/2009/02/my-israel.php
ще копипейстна текста и мненията под него и ще го запазя като документ. живея във време което все по-често упражнява цензура чрез негласни забрани.
прах и пепел
той беше много грижовен син, въпреки, че я наричаше mommy dearest - от едноименния филм с Джоан Кроуфорд. като бил в 4 клас един ден майка му направила обичайния обед от сандвич с риба тон, сложила го в кесийка и изпратила малкия Кевин на училище. сандвичът се оказал отвратителен и Кевин не можал да го изяде. оказало се, че мама се пошегувала и го направила с котешка консерва. мила мама, няма що, Бог да я прости. така че Кевин не гореше от любов към майка си, но наистина се грижи за нея както трябва. сестра му е една вечно страдаща лигла, и за да не я обременява, въпреки, че тя си е във Вирджиния, поръча пепелта на майка му да му бъде изпратена тук, в Ел Ей, а после пък той ще я върне обратно във Вирджиния, където ще има помен. видях как в момента в който осъзна, че той ще трябва да приеме тази пепел в къщата си, просто му се дръпна кръвта от лицето, прилоша му, изобщо лоша работа.... накарах го да си отиде в къщи и да полегне и се сетих, че пепелта на Бернис може да дойде у нас. ми аз съм напълно претръпнала след кремирането на баща ми и майка ми. дай ми вази с човешка пепел. като му казах предложението ми, той почти се разрева. тук трябва да спомена, че е гей и е евреин. проплака: "Милена, ужасно ти благодаря, в еврейската религия няма кремиране, не знам защо майка ми така го измисли...." та сега Бернис ще ми гостува.
една от най-богатите ни клиентки, която много го обича, все се надяваше, че ще се оженим и така той ще се излекува от хомосексуалността си. все ми повтаряше, че бихме били чудна двойка. каква чудна двойка, бе жена, като той вече е бил женен за жена и със сигурност не си пада по нас. тук трябва да спомена, че госпожата е мормонка. откъдето трябва пък да спомена, че Big Love е един от най-интересните сериали, които съм гледала. ах, светът на полигамистите е така интригуващ!:)))
хаха, полигамисти, гейове, транссексуални, плюшофили, дервиши, вуду почитатели, да можеше Бойко Борисов да се кандидатира за политик в Америка.... най-много да оглави някоя милиционерска организация, защото и тук има милиции. това са крайно десни въоръжени групировки намиращи се основно в Тексас, Айдахо и Аризона, където смятат всичко, което не е бяло за мат'рял. американската демокрация ще му се види тесничка за "широките" възгледи.
Sunday, February 08, 2009
за форума на Новинар
Преражданe - текст за ББ в Новинар
1. Връщайки се в България автоматично ли ставам некачествена?
2. Ако все пак мога да се класирам като качествен материал поради дългото ми отсъствие от некачествена България - защото турците, пенсионерите и циганите СА България - ще продължа ли да бъда качествен материал, ако не гласувам за Бойко Борисов?
3. Ако не гласувам поради невъзможната дилема ГЕРБ-БСП, като каква ще бъда класифицирана? Само като «мат’рял»?
Не ме разбирайте погрешно. От чутото от записа в Чикато, разбрах със сигурност, че г-н Борисов е най-подходящият министър-председател за България. Непосредствеността му, скромният му изказ, патриархалното добродушие, силната му физика, която се усеща дори без да го виждаш, начинът по който води разговор - не можеш да бъдеш сигурен дали е на маса, или в Харвард - го прави единственият достоен наследник на Тодор Живков. С което в никакъв случай не твърдя, че г-н Борисов е комунист, а че поразително прилича на късния ТЖ.
Когато разбрах, че г-н Борисов ще изнася лекция в Харвард, реших да не коментирам за да не изглеждам като снобка в очите на некачествения материал, който би гласувал за него. Или беше качествения? Леко съм объркана кои сме качествени и кои не. Ех, няма ги вече тези времена в които Менгеле да ти измери черепа и да си напълно сигурен…. Но да не се отклонявам. След като г-н Борисов се «отказа» да говори в Харвард, въздъхнах с облегчение, защото тези, които го «отказаха» спестиха едно голямо неудобство на България. Неудобството от посредствеността под формата на непосредственост съчетана със скромен изказ и патриархално добродушие.
Не, Харвард не е Рио Де Жанейро, господа съдебни заседатели. И Чикаго не е. И да, ледът се пука, а отдолу не ни гледа Луи дьо Фюнес като «Замразения«, а усмихнатия бай Тошо. Гледа ни щастливо, защото най-неочаквано дори за самия него, бързо и скоро се видя прероден в лицето на Бойко Борисов. А сега да видим кой ще се прероди в ролята на Александър Лилов или по-скоро на Андрей Карлович. Вариантите не са много. Г-н Костов изглежда отново има добри намерения към електората си в който е точно толкова влюбен колкото и г-н Борисов. Тепърва предстои да се види как се управлява «качествен» и «некачествен» народ. Наистина би било добра идея, ако г-н Борисов застане начело на държавата, г-н Костов да е до него. Поне за известно време ще има кой да изнася лекции в Харвард без да се притесняваме, че българския народ целокупно би бил класифициран като некачествен поради избора си на г-н Борисов. Ако някой ми беше казал преди няколко години, че такава комбинация съществува, щях да му се изсмея. Времената се менят. Щом имаше възможност Бойко Борисов да говори в Харвард, вече нищо не може да ме изненада. Да го избираме по-бързо за да можем да се отървем и от него.
Friday, February 06, 2009
Любо Дилов за новата българска литература и конкурсите
Русалка, болна от шизофрения: Объркани размисли за литературните конкурси
февруари 3, 2009 | от Любен Дилов-син |за в. “Труд”, февруари 2009
Имам хиляда основания да участвам в дебата за литературните конкурси и два пъти по хиляда предчувствия, че не трябва да го правя. В такива моменти един глас ми нашепва – „Никога не съм съжалявал за нещо, което съм премълчал”…
Съгласих се, защото съм на кръстопът и самият аз се нуждая от отговори. Предстои ми да реша как да продължа с единствената литературна награда за фантастика „Гравитон за добро въобръжение и доброта на въобръжението”, давана от баща ми в продължение на 10 години все около Благовещение, през март…
Сбъркани били литературните ни конкурси, много били, с неясни критерии и без стойност….Айде сега! Попитали камилата – казват арабите – защо ти е крив врата, а тя отговорила – „То к`во ли ми е право?!”
Можем ли да очакваме от общество – объркано и преходно, неспособно на ясен отговор за добро и зло – да има общоприети критерии за добра литература? Можем . Точно толкова, колкото можем да очакваме, че следващите чиновници в пътния фонд няма да крадат, а народът този път ще избере некорумпирани политици.
В момента има мода на литературните конкурси. Град без конкурс за поезия е като телевизия без сутрешен блок или циганин без златен зъб. Просто така е редно
Издателите могат да ви кажат – колко малко се влияят продажбите от гръмкото оповестяване на някое заглавие-лауреат.
Бачо Кольо Инджов се чуди как Захари Карабашлиев е попаднал в 100-те романа на „Голямото четене”. Ами много просто – в момента е модерен. Проспахте го Захари, вие критиците. Той мина като лятна буря точно през юли и август 2008 и романът му „18%сиво” в момента се печати за четвърти път. Имам куп обяснения за успеха му – аз съм един от първите му читатели и нещо като редактор – освен, че романът е добър. Просто имаше нужда някой да разкаже какво се случва в душата на новия български емигрант. И Захари го направи по един забавен, умен и трогателен начин. Затова има и успех.
Карбовски завърши емигрантския си пътепис и също ще има успех, макар и да разказва по съвсем различен от Захари начин. Това се търси и никакви конкурси не могат да го променят. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Илия Троянов, „Улици без име” на Капка Касабова – все „емигрантски” книги със заслужено внимание от читателите, макара че писателски двамата се различават от земята до небето.
Нали не забравяме, че освен всички други приложения (някои много вълнуващи) езикът служи, за да се разбират хората помежду си. Ето защо, когато се появи „Образцов дом” на Ваня Щерева хиляди си я купиха – искаха някой да им разкаже за модерното градско момиче. По различен начин от „Секса и града”, просто защото града е София, а не Ню Йорк…В смисъл тук сексуалните преживявания са повече – друсането в градския транспорт, например.
Странно, но когато се говори за съвременна българска литература, говори се за всичко останало, освен за това какво искат да четат и какво четат днешните българи. А този въпрос, има прост отговор – книжарите и тиражите. Не ми разправяйте пак за онези 500 бройки. Да има прекрасни книги, които си остават в 500 бройки, но онези, от които наистина има нужда минават 5000. И тук не визирам сериите за бандитския свят на България и изобщо четивата, гранични с жълтата преса. Успешните публикации там минават 50 хиляди среден тираж, а някои и сто. Автор съм на една подобна. Знам.
Когато има нужда нещо да бъде разказано, то ще бъде разказано. Ако го направи майстор – добре. Ако го оцени някое жури – както се случи с Ваня Щерева и „Развитие” – още по-добре. Но и да не станат тези неща, нужната книга ще се случи. Писател ли е Ваня Щерева, ще ревне някой – сигурен съм! Изобщо няма да влизам в такъв спор. Някои могат, други не. Виктор Пасков, например. Абе и на салфетка да напише нещо, на другия ден започва да трещи и да гърми. Не говоря изобщо за „Балада за Георг Хених”, която мен лично ме е карала да искам едновременно да съм лютиер и да смачквам улуци с удар с глава. Малко полюсни желания, но пък това е голямата литература. Полюсна…Слагам го нарочно до Ваня, за да ядосам пуристите. Може да ми изтъкнете хиляди разлики, но има една величествена прилика – и двамата правят неща, от които българите днес имат нужда. За утре не знам, но за днес съм сигурен.
Преди дни участвах в яростен дебат за „Време разделно”. Над 40 години са минали от написването й. Три нови поколения са я видяли по толкова различен начин, че понякога се чудех за една и съща книга ли говорим. Просто аз съм остарял, а „Време разделно” не е. За Ваня и Захари ще видим, за Георг Хених е сигурно, че още броди по софийските улици, както поп Алигорко из Родопите.
Връщам се за малко на родната чичовска суматоха, която „Труд” предизвика с дебата „За всяка книга конкурс” . И към един спомен от началото на 90-те. Градът на истината. Пред ларгото са налягали няколко български писатели, а някой е написал на картон: „Няма да им пишеме на червените!” За да има рима, иначе съм убеден – знаят, че правилното е „пишем”, „четем”, „лежим”, а не пишеме, четеме, лежиме. Това поне знаят.
После този лозунг се смени с друг – „никой не чете, духовността на нацията пропада”
Сега имаме трета вълна – „няма ясни критерии, литературните награди са много”.
Ако проследите логиката на тези три твърдения, ще видите ясната връзка между тях. Българите са объркани като русалки, болни от шизофрения. Въпросът риба ли са, рак ли, човек ли има един само верен отговор – зависи колко е гладен питащия. А публиката е гладна за отговори и за хубави книги. Просто и ги давайте – с конкрус, без конкурс – важно е да ги има…
В крайна сметка е по-добре да си графоман, отколкото наркоман. Или да отвличаш рейсове!
И понеже станаха доста объркани тези размисли, ще кажа какво правя аз лично. От години имам собствен литературен конкурс. Никога не съм го обявявал, но той протича по следния начин. Търся ръкописи. Те ме намират. Праосто се срещаме. Прочитам ги. Като харесам някой, избирам си издателство (засега работя със „Сиела”) и му казвам: „Хайде сега заедно да издадем тази книга”. Така се появиха „18% сиво” на Захари Карабашлиев, „Кефер” на Милена Фучеджиева (бих и дал „Гравитон” за кибер-пънк, ама неудобно – ще кажат, защото сме приятели), „Единайсет дървени улици” на Иван Марков (за жалост останал си в 500-те бройки, а е великолепна книга) , „Чападжиев” на Орлин Крумов (10 години по-късно му правя ново разширено издание) и доста други. Никога не отказвам съучастие в продукцията на размирната група „Литература*диктатура” около Карбовски или в поредната щуротия на Ваня Щерева.
Не можете да си представите колко малко струва вече да се помогне на една книга да се появи и какво огромно удоволствие е, когато уцелиш желанията на хората.
Моят литературен конкурс продължава. Пращайте ми ръкописи.
Tuesday, February 03, 2009
следобед като следа от малък, гаден охлюв
боже мой, отворих Лайт, попаднах на интервю с някаква четяща и пишеща девойка, която говореше за четенето и писането, за което много се чете, пише и говори напоследък, погледът ми се скролна надолу, и попадна за пореден път върху рекламата за Пророкът Гочо, която гласи "Това е една ужасна книга. Ако можеш, не я чети".някой е седял, мислил и писал. а може и прав да е писал без да е мислил. прочетох, че в някаква си шибана малка страна никой не четял. правилно, не бива да се чете, защото тогава може да ти хрумне да напишеш книга като пророкът Гочо.
иначе тук е залезът на боговете. империята страда тихо под бъдещите звуци на мощно печатане на пари без покритие. какво ще стане със света въобще не ме интересува. интересува ме да мине и тази минута. и тази шибана секунда да прескочи още една малка резкичка на циферблата. часът да си направи липосукция и да не остане нищо от него освен спомена, че преди час е било....час преди този час. а след него ще се случи нещо невероятно - още един ще мине. господи, какво облекчение.
два пъти употребих името на господ напразно.
whatever.
Monday, February 02, 2009
днес
ровейки из интернет да видя какво има за нея, попаднах на нещо от Зелма Алмалех за диригента Емил Чакъров. благодаря на Зелма, че отбелязва, че през 1990 г. майка ми направи първия за България документален филм за СПИН. още бях в България докато правеше проучването. майка ми беше много стресната от това, че в България няма никаква гласност за случаите на заболели от СПИН. някой ден ще се опитам да издиря филма в архивите на Екран, със сигурност е важен документ за присъствието на вируса на СПИН в България. за съжаление беше изпреварила времето в което подобни филми те правят известен, а и филмът се появи в смутното време на началото на прехода, когато никой не го е интересувало подобна тема. както и да е. в този текст Зелма пише за красивия и талантлив Емил Чакъров, който също не доживя времето в което да може да обяви публично, че е гей. СПИН отне живота му прекалено рано. и нещо малко по-весело: Радина беше много мъничка, но просто беше влюбена в Чакъров. гледаше го по телевизията захласнато и мислеше, че е принц. той наистина беше принц на музиката.
Зелма, благодаря.
http://www.unaids-bulgaria.org/index.php?magic=4.12.42
Милена,
Първо: симпатична сте ми. Просто не пиша в блога ви достатъчно редовно, а само когато нещо ме издразни. Моя грешка. Ще гледам да пиша и за ваши мнения, с които съм съгласна. В този ред на мисли, поздрави за "Кефер." Нямам търпение да си го купя следващия път, когато съм в България.
Иначе не съм съгласна, че никой не може да наложи на една кариеристка да е майка. Особено когато тази кариеристка произхожда от култура, в която на жената това й е наложено като основен смисъл на живота й.
Изобщо не ви оспорвам правото да се считате за феминистка. По това, което съм чела обаче, ми се струва, че вашата феминистка позиция е либерална: вярвате, че в живота на жената като индивид е определящ най-вече личния и избор. Моята феминистка позиция е по-скоро материалистична. Например, аз съвсем не съм сигурна, че решението на Дати да роди е само и единствено въпрос на личен избор. Дати може да е попила дотолкова културния императив да е майка, че изобщо да не се е замисляла дали майчинството е подходящо за нея. Т.е. и аз вярвам в свободния избор на индивида, но отчитам и обществения натиск, който може да се противопостави на този избор.
Предишната тема, по която не съм била съгласна с вас, а според вас съм се изразила "заядливо", беше за стилистиката на отговора ви до Е. Кодинова. Тази стилистика си е ваш избор. На мен просто не ми допада и не ми се струва ефективна. Както не ми се струват ефективни коментарите за разкопчаните блузки на Дати. Вашата феминистка позиция може да ги допуска, аз от моята ги намирам за анти-феминистки. Исторически, поведението на жените е било многократно "дисциплинирано" чрез облеклото.
Пожелавам ви весело и успешно писане на всичко което пожелаете, така както пожелаете. Права сте, че не мога да очаквам да пишете така, както на мен ми харесва. Нито пък вие можете да очаквате всички читатели да славословят всяко ваше изречение. Още веднъж, успешно писане.
2:32 PM
milena f. said...Ена,
много правилно сте забелязала, че съм либерална, но на практика никъде не съм казала, че съм феминистка, а "без да се наричам феминистка, най-вероятно съм една от най-големите феминистки, които (не)познавате". също така мога да бъда и внезапно консервативна. мога да намеря какво да харесам И в Сара Пейлин. аз съм основно за свободата:) вие сте начетена, учена жена, аз съм начетена донякъде, още по-донякъде учена, и предимно изключително впечатляваща се от живота във всичките му форми. да, старая се, въпреки, че не винаги успявам да е във всичките му форми. любопитството и възторга ми и депресията често ме изморяват, а аз се самозаблуждавам, че съм само отегчена.
ние сме различни, ругана съм достатъчно за да имам илюзията, че е възможно някога да бъда само славословена. а и по принцип имам идея как работи света. знам, че поведението ми заблуждава, но повярвайте ми, не мога дълго да дискутирам Дати, защото съм заобиколена от, преживяла и преживяваща такива женски драми, че понякога съм много, много тъжна, да не кажем отчаяна. блузата на Дати, бебето й, драмата й на племенна принцеса хвърлена в западната демокрация и феминизъм, ми идват в повече. боря се за тези на които реално мога да помогна. другите ги отбелязвам, може за малко да коментирам, но моят евентуален феминизъм е може би много по-материалистичен от вашия. защото е тук и сега с тези, които са около мен. или вече ги няма. има и такива.
а за Кефер няма за какво да ме поздравявате при положение, че не сте чела книгата. с нищо не съм се хвалила;) и все пак мерси!
а сега лека нощ, вдъхновено писмо ви написах!
p.s.: сега ще гледам Real Housewives/New York:)))))
11:08 PM