Сред борсовите погроми, икономическите кризи, няколкото смислени и безброй безсмислени (на пръв поглед) случки, най ме впечатлиха следните “събития”.
Панчо не обича трева. Имам предвид тази дето я пасат кравите. Периодично дъвче листата на ужасните палмо-фикусоподобни растения, които все по-напразно се опитват да останат живи в къщи и след това повръща. Не е учудващо имайки предвид колко са сухи и твърди. Като повърне, оставя грозно петно на мокета. Мокетът е сив и стоически преживял безброй гадости, но Панчовите са особено издържливи на чистене. Затова реших, че трябва да му намеря трева. Купих бяла пластмасова кутийка в която имаше семена смесени с неизвестна субстанция. Беше най-лесната трева за отглеждане. Изсипах 3 чаши вода и инструкцията ми каза, че след 3 дни тревата ще покълне, а след 8 ще става за пасене. Нетърпеливо проверявах по 3 пъти на ден да видя кога ще се случи чудото и ще се покажат първите кълнове. Отне им точно толкова време, колкото инструкцията беше обещала – 3 дни. След още 5, точно по график, тревата беше зелена и висока като на миниатюрна полянка. Сложих я при любимите на Панчо вгадяващи го растения и зачаках да започне да пасе. Той и без това прилича на кравичка, така че щеше да добие съвсем швейцарски вид до мини-полянката си. Обаче не. Помириса я няколко пъти и с това се приключи. Честно казано, разбирам го, и аз не бих яла трева расла по график. Трева-робот. Изкуствен интелект с изкуствен вкус. Тоест никакъв.
След което ми се обадиха с молба да намеря трева. Казах им, че имам поляна, могат да заповядат да си направим пикник. Ще седнем около пластмасовото контейнерче с ярко зелени стръкове и ще си представяме, че ядем яйца от кокошки тичали по истински полянки. Искрящо зелени като на екрана на плазмен телевизор. Що пък не? “А ич”? Може и нищо да не си представяме. Да живеем действителността такава каквато е, без никакви хай-тек-еко-чисти мечти. Но не това им трябваше, имаха нужда от марихуана за кучето им. Е, казах си, тези са напред с материала, Панчо още не е пропушил. И тъй като познатата ми беше лекарка си помислих, Горката, виж кви извинения трябва да измисля за да си пушне. Тревата обаче наистина беше за кучето, което беше болно от рак и му бяха отрязали един крак. А лекарката прочела някъде, че тревата спира разсейките евентуално. Това беше добра новина - рак няма да ни хване. Тревата, която ни доставиха неизвестно защо се казваше “Супер горчив дизел”. Да уточня – никога не си купувам, винаги когато искаш се намира от тук от там, но този път платих $50 долара. Медицинска, разбира се, защото вече се продава с рецепта. Отиваш при лекаря и казваш, “Страдам от депресия, но не искам да взимам никакви химии”, и той ти предписва. След което си избираш по-скъпа или по-евтина. Съответно за кучето поръчах от най-евтината. И така лекарството за болното куче беше осигурено. Милото, какви ли странни мисли ще го налегнат – може би ще сънува много разгонени кучки или ще се чуди къде му е крака, “Досега си тичах с него, къде ли пък изчезна?”. Сега лекарката чете рецепти за сладки, гостби и ястия с марихуана и всякакви спасяващи от рак хубави работи. Надявам се, че кучето поне за малко ще се почувства така, все едно, че отново си има крак.
Кевин, моят любим шеф, който винаги ми носи подаръци от пътуванията си, трябваше да прескочи до Бойзи, столицата на Айдахо. От това пътуване ми донесе плюшено двуглаво теле. Било много известно, нещо като символ на Бойзи. През 50те години се родило двуглавото теле, обаче бързо умряло, препарирали го и сега се намира в Щатския исторически музей на Айдахо. От друга страна официалният символ на Айдахо е картофът. Както вероятно се досещате, там скоро няма да построят филиал на Лувъра. Та това теле толкова впечатлило Айдаховци (звучи като име на трънско село), че започнали да произвеждат какви ли не сувенири с грозното нещо. Донесох го в къщи и го хвърлих на Панчо да го изяде. Шегувам се, Панчо е малък и добър. Обаче той ужасно хареса плюшения изрод и сега си играе с него размятайки го из цялата къща. Захапва го за гърлото, за гърлата всъщност, като нещо живо, което е хванал лично той и ожесточено тръска телето убивайки го в представите на малкия си Панчов мозък. С тревата не успях да го излъжа, но двуглавото теле се превърна в любимата му играчка.
Вчера като отивах на работа видях, че пред Тифани са инсталирали 2 огромни видеостени на които показваха сноубордист спускащ се по малка пистичка. Изглеждаше като директно предаване, което от време на време се прекъсваше от някакви графики споменаващи нещо за спасяването на околната среда, разбира се. Околната среда се чувства почти задушена от небивалото внимание и ухажване. Вече всеки на тази планета, който държи да е на гребена на вълната, се е превърнал в неин пиар. Добре, че тя няма как да знае какви точно са мотивациите на някои от работещите за нея.
Оказа се, че на комплекса Two Rodeo, намиращ се на Родео Драйв, са докарали сняг, машини и сноубордист. Подобието на италианска Via беше затрупано с пресен истински сняг. Е, истински колкото тревата на Панчо, но пак идва момента за интелигентния въпрос “А ич”? Разни медии снимаха отраженията на скачащия сноубордист във витрините на бутиците на Фере и Версаче и това беше денят в който за първи път видях сняг в Лос Анджелис. Тази неочаквана истинска закъсняла бяла Коледа беше донесена не от Снежната кралица, нито от Снегурочка, нито от неочаквано разгневната природа над Бевърли Хилс, а от Deutsche Bank Group. Събитието на Виа Родео беше премиера на подобни пърформанси из цяла Америка подкрепящи Bagepalli Biomas Project срещу вредните емисии. Продавачките от Версаче бяха напуснали постовете си и под звуците на DJ Steve Aoki се замеряха със снежни топки. Един от сноубордистите си прибираше сноуборда в багажника и реших да го попитам дали е известен. Той гордо каза, Разбира се! Оказа се, че е световноизвестният про-сноубордист на Росиньол Дрю Фулър. После се появи една девойка, който ни съобщи с разочарование, че току що срещнала Мел Гибсън и той се качил на Лексус от 2000та година. Аз й казах, Нали го знаеш Мел, ходи с карирани ризи, какво очакваш....
Всичко е точно толкова истинско, колкото си позволиш да повярваш. Ако имаш проблем с доверието в реалността, проблемът е изцяло в твоя телевизор, както в миналото съобщаваше мрачен глас от черно-белия телевизор когато изчезнеше картинката. Проблемът е в твоя монитор. В твоя лаптоп, в iPod-а ти, в шибания ти iPhone и във всичко започващо с “I”. Или може би така ми се струва. Може би просто това е най-реалната реалност на която можем да разчитаме в този момент.
Когато разказах на охраната за един документален филм обясняващ убедително, че светът ще свърши на 21 декември 2012 г., Джери ме погледна и след секунда мълчание, типичния скрит евангелист очакващ Апокалипсиса за да бъде спасен, каза:
“Ще бъде вълнуващо.”
Отговорих му, че за него може да е, но аз лично няма да съм в неговата групичка, така че общо взето ми е все едно. На което той пък отговори:
“Тогава какво значение има глобалното затопляне?”
Реших, че този разговор запътил се право към интелигентния дизайн е време да бъде прекъснат и да правим това, което ни се налага в единствената предоставена за момента реалност. Независимо дали светът ще просъществува или не. А то е, че всеки трябва да си гледа работата. Джери да пази мен и бижутата, а аз да контролирам пътя им в света на най-интелигентните дизайнери – свръх-богатите ни клиенти. Тези, които решават каква ще бъде действителността за нас, по-малко интелигентните.
