Monday, August 27, 2007

Volvo vs. Hummer

снощи бях на гости. дойде едно момиче, американка, която отказа да пие, защото вече беше пила. добави, че наистина внимава, защото кара Волво и знае какво може да причини с колата си на други коли....
а ако беше джип, който и да е голям джип? а Хъмър?
тук е проява на наистина лош вкус да караш Хъмър - или си мъж подтиснат от някои лични размери, или си губернатора на Калифорния, който е културист, или си парвеню. а може и трите без да си губернатор.

Friday, August 24, 2007

покана



снимката с лилавите чушки е от фотосесия с Радина в ролята на порастналата малка Ида:) останалите снимки ще видите в Созопол.

а очите на малката Ида от поканата са моите, но направени черни:))



Posted by Picasa

Tuesday, August 21, 2007

Лио като Ленин

първият еко филм продуциран от Леонардо ди Каприо за съжаление удивително напомня на продукция на предаването Панорама. не знам дали е продължило да съществува след 10ти н. - говоря за спомените ми от времето, когато беше единствен, тържествен източник на информация. и сега ни плашат с факти, и фактите са повече от неприятни, но това апокалиптично филмче можеше да бъде една идея по-различно от някаква неясна форма на соц реализъм, която спокойно можем да наречем кап реализъм. спомням си с каква изненада някога гледах в Париж изложба на съвременно американско изкуство. и там имаше картини с тлъсти жита, трактори и здрави строители на живота нов - за мой потрес. разликата беше, че имаше и всичко останало, т.е. беше въпрос на свободен избор дали ще рисуваш румени жътварки, или ще се изакаш в синьо върху платното. а тази разлика е разликата на всички разлики.
и така гледам филм след филм в които планетата е изръфана от лакомите нас и става все по-отегчително. колкото и да е правилна всяка неподатлива на промени, т.е. неталантлива пропаганда, има опасност да се превърне в досаден противник на каузата, за която работи. а в тази си роля Леонардо вече затвърждава образа на младия Ленин. няма ли най-накрая някой да направи филм в който Лио да е Владимир Илич?
от друга страна, има вероятност, че ние нямаме идея какъв е планът за нашата планета. до сега никой не е благоволил да го сподели с нас - нито Бог, нито извънземните. съответно надежда да бъдем осведомени дали ще се изтровим от въглероден двуокис, или ще мутираме с помощта на науката в друга форма на живот (киборги, трансхуманоиди, зелени човечета, или свръх информирани хлебарки) няма. такава надежда просто няма. така че нека да се борим за по-праведен живот, но ако може да е с малко повече въображение, защото иначе е ебаси скуката. аз съм за това ако ще се загива, да се загива интересно:)

уникално

от глад да си изядеш сърцето.... подобни новини винаги ме вдъхновяват с простата си жестокост в името на оцеляването.

Friday, August 17, 2007

***

казах, каквото имах да кажа. гневът и гордостта ми го повелиха. чистата съвест и възрастта ми го направиха възможно. а сега трябва да продължа да работя, не желая да бъда обезпокоявана. точка.

Ориана Фалачи

Wednesday, August 15, 2007

Бил Маер или Бил Мар

е един от най-любимите ми телевизионни водещи. вчера гостуваше в предаването на Лари Кинг и каза, че обича Америка, но не може да понася американците. не очаквах, че и той се чувства като българин....

Monday, August 13, 2007

до достойния Сандор

Сандор, слагам поста ти тук за да го прочетат повече хора.
ne znam kak da ti go kaja,nito znam kak shte me razberesh.az swshto ubih chovek -dobwr priqtel,mayka mu i do dneska e v cherno.otogava ne karam kola a inche beh rali saztezatel.plakah kato chetoh tvoita izpoved.no ne mee sram.s4ki nie plashtame predishni grehove
благодаря ти за това, че си намерил сили да ми пишеш, а преди това си намерил сили да прочетеш написаното от мен. в твоята ситуация това е достойно. с отговора си ми показа, че е имало смисъл от текстовете ми и пак ти благодаря! съчувствам ти с цялата си душа, защото явно си чувствителен човек - показва го факта, че след трагедията ти си спрял да караш. а си бил рали състезател - професия в която по принцип знаеш, че винаги живота ти е на косъм от смъртта. щастлива съм, че в твое лице срещнах достоен човек. срамът е за тези, които имат за какво да се срамуват - ти знаеш най-добре дали си един от тях. решението ти да не караш повече кола показва, че си дълбоко морален човек, както и, че си страшно наранен от случилото се. знам как катастрофата ти е променила живота и се надявам, че си намерил някаква духовна сила, която да те движи. последните няколко дни много мисля какво практически може да се направи в България за да се вразумят шофьорите. някой в мненията на Новинар беше писал, че може би трябва да се направи нещо като тукашното трафик училище. когато направиш сериозно нарушение, си задължен да ходиш на училище в което да бъдат "опреснени" законите на пътя в главата ти. бих направила подобно нещо в Б-я, но и бих отишла по-далеч - бих срещала нарушителите с жертви на катастрофи. аз лично бих им разказала историята ми, бих показала снимки на дъщеря ми, защото няма по-въздействащо нещо от личния контакт. бих искала да мисля, че е възможно и човек като теб в името на доброто да застане пред всички и да разкаже историята си. всичко това е в сферата на "бих", но не е невъзможно за реализиране. няма да ти се сърдя, ако откажеш в една хипотетична ситуация, но ще направя всичко възможно да те убедя, защото знам, че това ще помогне и на теб да се почувстваш полезен, да видиш, че всяка ситуация дава възможност за израстване. бих предложила същото и на Максим Стависки, но за него е още рано, не знаем как ще се развият нещата.
Сандор, благодаря ти за куража и нека да не губим връзка. помисли дали искаш да ми кажеш кой си, това е моят мейл: milena.fuchedjieva@gmail.com. пиши ми!!!

Saturday, August 11, 2007

За една друга катастрофа - продължение

Оказа се, че е необходимо да напиша още нещо по темата, както и извън нея. Първо, искам да благодаря на всички, които ми писаха С ДОБРО. Не бяхте малко и съм ви признателна. Второ, името на шофьора е Христо Сираков. Ваня Цветкова, която е една от най-близките ми приятелки от повече от 25 години, ми се обади страшно разстроена. Тя беше свидетел не само на целия ужас около тази катастрофа, но и е била в колата на Христо когато е бутнал количката с бебето. Оказа се, че е бутнал жена, количка и бебе. Цитирам този факт с нейно разрешение. С нея е бил и Огнян Купенов за който ще стане дума по-долу. Попитах я защо не ми е казала и тя каза буквално: “Милена, ние бяхме малоумни.... Не знам защо.” Не й се сърдя, от разстоянието на времето много неща изглеждат чиста лудост. Пишейки тези редове съзнавам, че нищо няма да върне Ради. И казването на името на Христо Сираков за мен в никакъв случай не е повод за отмъщение към него. Просто в това денонощие в което четох реакциите на текста ми наистина ми стана ясно, че когато си решил да казваш истината, връщане назад няма. Целият смисъл на нищенето на тази стара история е....не знам точно все още, но една от възможностите е да дам някаква смелост на хората да не се отказват да се борят с неистината. За много от тях името на ХС не е новина, но за тези които анонимно настояваха да го кажа – ето. Няма сензация. Не е Владимир Живков, нито Сергей Станишев, нито Здравко Йорданов. Никога не съм имала приятели сред децата на Политбюро и ЦК. Не го бях написала, защото не исках идеята за този текст да се превърне в жълта хроника. Но тъй като има хора настояващи за прозрачност, а аз съм последния човек, който ще откаже подобно нещо, картите са свалени. Дано от това да има някакъв смисъл, а да не остане на нивото на поредната софийска клюка. Доколкото разбирам Максим Стависки няма нищо общо като човек с ХС и вярвам, че в далечна перспектива грешният избор на поведение с трагични последици, ще го направи истински голяма личност. И за да приключа с фактите около моята катастрофа, само ще добавя, че в колата с нас беше и Огнян Купенов, който се погрижи за спасението на Христо давайки лъжливи показания. На 5тия човек дори не помня името – не беше мой приятел, а на ХС. Мисля, че се казваше Любо. Къде е сега и кой е, нямам идея.
Дълго време се чудих защо Огнян беше налепил в София некролози с надпис “Ради, прости ми!”. Когато дойде време за показания, разбрах защо. Ще излъжа, ако кажа, че съм му простила. Може да не е будистко, но толкова мога. Дано поне Ради да му е простил.
Не исках дъщеря ми да чете текста, защото никога не е знаела детайлите на това, което се случи в тази фатална за нас нощ. От два дни само й разказвам кой какво написал и какво става, и Радина не издържала, отишла на блога ми и прочела. Вчера като се върнах от работа, я заварих страшно ядосана, а всеки, който познава Радина, знае, че тя е едно от най-мъдрите и добри същества на света. Беше бясна на Христо Сираков, на останалите, на цялата история, вероятно и на мен затова, че съм избрала да попадна в такава ситуация. Защото ние си избираме ситуациите сами. Не ни избират те. Това е един от най-важните уроци на които съм я научила. И съм се научила. Единственото оправдание за грешния ми избор беше лудата ми младост и това, че бях много влюбена. Слава Богу, Радина няма проблемите на моето тийнейджърство. Бог взима, но и Бог дава. В тази кошмарна замяна получих богатство – нея, най-скъпото за мен същество на света. Днес отново водихме разговор за катастрофата и Радина е окей. Гневът й мина. В края на краищата все някой ден трябваше да знае истината. И понякога е по-лесно да я прочетеш написана, отколкото да я чуеш в разговор. Писането дава възможност човек да е много конкретен и ясен.
За другите участници в “замитането” няма какво да казвам. Те са жени, които някога бяха заслепени от женска завист и злоба към мен. Едната от тях сега ми е приятелка, въпреки, че никога не сме дискутирали участието й в тази история. Не е необходимо да казвам кои са, те си знаят.
А Тончо Токмакчиев просто не може да бъде обект за разговор в една толкова сериозна тема. Доколкото знам е искал да се спре текста ми за да не се разстрои Христо Сираков. Обожавам актьорите и имам много приятели сред тях, но понякога да си добър актьор не означава непременно, че си Айнщайн. Така че Тончо е най-добре да прави това, което прави най-добре – да разсмива хората, и да не се бърка там където не му е работа.
Разбира се, намериха се бързо и анти-комунисти да съжалят, че съм останала жива – никъде не го пише, но се подразбира, че заветната им мечта би било да ме видят мъртва. Ще ги разочаровам с присъствието си още дълго време, надявам се. Жалкото е, че дали от глупост, дали от злоба, дали от завист, дали от някакво друго възвишено човешко чувство, те се набъркаха за да изместят темата. Но и тези анонимно мразещи ме хора също са част от пъзела на българския народ. Омразата им е вредна за самите тях. Лошото е, че е вредна и за България. Това обаче е съвършено различна тема.
А темата на вече двудневния ми разговор с България е, че всички носим отговорност за това, което ни се случва. Колкото и да ни е неприятно понякога, решенията ни имат последици. И независимо дали сме Милена Фучеджиева, Христо Сираков, Максим Стависки, или който и да било човек на земята – винаги идва време да се плаща. Желанието ми е, ако е възможно, въпреки, че знам, че е нереално, да няма тежки плащания извършвайки само дребни грехове. Да, наивно е, но пък мечтата за един по-добър свят движи човечеството. България е част от този свят, въпреки, че съм в Америка, тя е част и от мене. Искам някак да приключа позитивно. А единствената позитивност на която съм способна в момента е да вярвам, че може би някой прочел текстовете ми преди да натисне газта до дупка, ще се сети за моята история и ще си каже, че е по-важно да стигне до там закъдето е тръгнал, отколкото да дърпа дявола за опашката. Мислете ме за каквато искате – сциентоложка, комунистка, маоистка, расистка, нео-нацистка, либералка, последователка на Мун, гласоподавателка на Джордж Буш, виновничка за всички национални катастрофи от създаването на българската държава насам. До каквато и констатация да стигнете, винаги ще сте сбъркали, защото аз съм основно свободен човек. Но каквато и да съм в представите ви, моля ви, карайте внимателно!

***

Posted by Picasa

Friday, August 10, 2007

Breaking news:))

"За една друга катастрофа" излиза в съботния вестник Новинар. Любен Дилов-син ми се обади тази сутрин да ми каже, че са му разбили телефона текста ми да не бъде пускан. между хората, които са се обаждали е и неверотяно смешния Тончо Токмакчиев:)).
благодаря на всички, които писахте в блога ми, както и на тези, които ми изпратихте лични мейли!!! безкрайно съм щастлива, че интернет съществува и пожелавам от цялото си сърце на младите в България да продължават да имат морал, съвест, дързост и красота:))) не заприличвайте на наведеното ми поколение, моля ви!

Wednesday, August 08, 2007

За една друга катастрофа

Преди 25 години в една злощастна вечер една Лада се разбила със 120 км в час в електрически стълб на завоя на влизане в Ябланица. Стълбът се счупил на две падайки върху колата. Миг преди това момичето изкрещяло псувайки "Не натискай спирачки, да ти ... .....!!!". За части от секундата осъзнало, че натискането на спирачки на занеслата кола е фатална грешка. Но било късно, късно за абсолютно всичко. Колата се завъртяла няколко пъти и се ударила зверски в стълба. Върху Ладата с газова уредба се посипали искри. По някакво чудо не избухнала. Настанала странна тишина нарушавана сюрреалистично само от Foreigner пеещи от уредбата Urgent, urgent, emergency.... След това последвал ужасяващ звук на къртене на врати, и първата мисъл в главата ми беше - защото не разказвам нечия чужда трагедия, а моята – беше, че съм със счупен гръбнак, защото не си усещах краката. След минути видях как годеника ми умря пред очите ми. Бях на 19 години бременна с детето ни, което и двамата желаехме с цялата ни любов.
Колебах се дали да разкажа всичко това, но реших да го направя въпреки....въпреки многото причини заради които хората премълчават болезнените си истории. Реших, че заради тази отдавнашна съдбовна за мен и детето ми случка, както и заради болезнения за всички българи случай с катастрофата на Максим Стависки, трябва да разкажа.
Пострадалите рядко говорят за болката си публично. Те са прекалено смазани за да могат да дават интервюта и да разсъждават върху раните си. Този монолог стана възможен за мен едва сега - точно 25 години след случилото се. Нямаше да си го позволя, ако виждах, че в България нещата са се променили. По никакъв начин не искам да причинявам никому повече зло отколкото той сам си е причинил. Но шофьорите продължават да убиват подкрепяни от безвластие, беззаконие и подкупност и не мога да мълча. Възхищението ми към Максим Стависки и Албена Денкова е допълнителна причина да говоря. Знам, че животът им завинаги е променен и ми е мъчно, че след като съдбата ги издигна така високо, не се забави да им нанесе ужасен удар.
Обстоятелствата на моята катастрофа бяха различни. Шофьорът не беше пил. Група приятели отивахме към Лесидрен за 1ви май. Трънахме с караница, защото само аз и Ради (единственият син на режисьора Въло Радев) истински желаехме това пътешествие. Приятелят, който ни возеше ни беше ядосан, защото не му се ходеше и караше страшно бързо. Х беше на 26 години, Ради на 24, аз на 19, а останалите двама бяха около 25 годишни. Ще превъртя събитията до момента в който стигнахме Витиня такава каквато беше тогава - страшна със завоите си. Беше нощ, беше валяло, а Х не сваляше под 120. Всички го молихме да кара по-бавно, но напразно. Ядосан или не, винаги караше като луд. Седмица преди катастрофата беше бутнал майка с количка. Бебето беше изхвърчало от количката и твърдяха, че не беше наранено. Как и защо този случай не беше разследван, не знам, знам, че го скриха от мен.
Летяхме по завоите на Витиня и мислех, че там ще ни е краят. Бяхме повече от напрегнати, беше пълно с камиони, и Х ги задминаваше с безразсъдността на камикадзе. По някакво чудо оцеляхме. Отдъхнахме си, но за кратко. Х натисна още по-яко газта, отново го помолих да кара по-бавно, но беше късно. На завоя пред Ябланица Ладата занесе, Х натисна спирачки и стана това с което започнах този текст.
Ради умря пред очите ми. Не загина, не почина, а умря. Това е бруталната дума за смърт. Х беше с комоцио. Другите бяха окей. Аз бях на ръба на смъртта с тежки вътрешни травми. Съзнание не съм губила нито за миг - болезнеността на случилото се ме съпровожда безмилостно ясно цял живот. Беше въпрос на 2 часа да бъда оперирана за да ме спасят. Бях спасена благодарение на бащата на Х, който беше бивш пилот на Тодор Живков. С неговите връзки беше изпратен хеликоптер, който да пренесе Х и мен до Пирогов. От там нататък започна бавно и мъчително възстановяване. Няма да разказвам подробности, само ще кажа, че след като се възстанових физически и родих детето ни живо и здраво - всичко по чудо - минаха години в тежки депресии. Депресии от които никога няма да съм напълно свободна. Смъртта е винаги наоколо. До всеки член от семейството ми, както и до семейството на Ради. Тя е с мен където и да съм, и колкото и да съм щастлива в момента, не забравям, че просто седи отстрани и пренебрежително се усмихва на опитите ми да я забравя. А детето ми никога не е виждало баща си. Радина е на възрастта на катастрофата и никога няма да разбере какво точно означава думата "татко". Но дотук със сантименталностите.
Години наред бях разкъсвана от омраза и приятелска обич към Х. В омразата си съм си представяла как взривявам колата му, как загива по особено мъчителен начин, как избухва, избухва, избухва.... А на сън плачех и го питах, Защо направи така, Х? Защо? В сънищата го питах с обич изместена от омраза наяве.
Започна титанична битка да бъде осъден. Колкото и да бяхме приятели, просто не можех да го оставя да не бъде наказан. Разбира се, категорично отказах да го наказвам с пари. Обаче възмездието се оказа не толкова просто въпреки, че баща ми беше известен писател, а тъста ми известен режисьор. Срещу тях стоеше бивш пилот на Тодор Живков. Помагаха и разни бивши и настоящи гаджета на Х с топли връзки в Политбюро, както и бъдещи отявлени поетеси-“феминистки”, които не се интересуваха от сестрата им останала с една смърт и едно дете, а искаха да спасят любовника си. Останалите двама свидетели дадоха лъжливи показания, че скоростта с която се разбихме е била 80км/ч. Започнаха да изчезват документи. В мъглата от отчаяние в която се намирах, знаех, че независимо, че бях на ръба на смъртта, независимо, че Х уби едно прекрасно момче и остави детето ми без баща, за него щеше да бъде направено всичко за да избегне затвор. Осъдиха го на 2 години, но не мисля, че “лежа” изобщо. Беше на някакъв олекотен режим при който периодично си беше в къщи. По един странен и необясним начин мъртвият Ради, нероденото ми дете и аз се оказахме недостатъчно убедителни, недостатъчно жертви за доказване на вината на Х. Толкова справедливост можаха да извоюват “великите” ми баща и тъст, които бяха писател и режисьор, но не ченгета. Вероятно и тази “справедливост” нямаше да я има, ако бях дете на обикновени хора. Много кавички се събраха....
Няколко години по-късно ми казаха, че Х бил бутнал човек, но на човекът нищо му нямало. Може и да му е нямало, а може и да не е бил с връзки като моите. Дали е оцелял или не, няма как да разбера - знам само, че Х продължи да кара така, все едно, че нищо не се беше случило.
Също знам, че преди 10 ноември вече покойният небезизвестен Фатик беше убил човек, но никога не беше лежал и ден.
Трагично е това, което се случи на Максим Стависки, но несравнимо по-трагична е съдбата на жертвите му. Защото те са негови жертви, въпреки глупостта с която иначе умният Мартин Карбовски обяви във в. "Стандарт", че Максим не е виновен, а катаджиите са виновни. Тази глупост трябва да бъда изкоренена от България, защото колкото са виновни катаджиите, толкова е виновно и това талантливо момче обичащо силни усещания. Не може да участваш в кампания срещу карането пил, да си звезда, да си пример за подражание и да правиш обратното на каузата, която "подкрепяш". Не може във всеки българин да дреме по един инфантилен, нереализиран пилот от Формула 1. Не може да продължаваме да се страхуваме от предстоящо пътуване до морето. Не може бедността на катаджиите да бъде средство за убийство. Не може славата да бъде пропуск за беззаконие. Не може публични личности като Мартин Карбовски да оневиняват трагична безотговорност и по този начин да я подкрепят. Да, пътищата са ужасни, но всички ли българи трябва да бъдат подчинени на самоубийствения инстинкт на някои? Докога?
Вярвам, че това, което трябва да се случи, ще се случи по един или друг начин, което означава, че вярвам повече в провидението, отколкото в българското чувство за отговорност. Но въпреки тъгата от това, че поредната кървава катастрофа е причинена от човек заслужаващ много по-добра участ, от човек, който е истинска звезда на почти празния български небосвод, надявам се хората да бъдат принудени да осъзнаят, че на пътя не носят отговорност само за себе си, а и за околните. А те могат да бъдат принудени само с железно спазвани закони. И дано Бог да помогне на Максим да понесе кръста си достойно, защото той е жив, здрав и силен. Силата на характера си е доказал с постиженията си. Никога не бива да забравя, че пред него има път и този път може да бъде непосилно труден на моменти, но трябва да бъде достоен. Заради пострадалите, България и себе си, този световен шампион няма друг избор освен да стане шампион и по морал и добрина за което всички българи винаги ще го уважават и обичат. И ако не е виновен само той за случилото се и по някаква причина наказанието му не е лишаване от свобода, да се закълне в това в което вярва, че ще лети само и единствено на леда и никога на пътя.

Метро менструално мъжко Барби

можете да прочетете нов мой текст тук:
http://e-vestnik.bg/1938

Friday, August 03, 2007

***

забелязала съм, че много мъже като ги ядосаш, започват да си подсвиркват.

Thursday, August 02, 2007

beauty

има ли нещо по-красиво от това? с една уговорка, че не бих го завършила с тази девойка, а познайте с коя!:))
http://miraulam.multiply.com/video/item/39

Wednesday, August 01, 2007