Tuesday, July 31, 2007

muse - starlight

to everybody with LOVE:
http://www.youtube.com/watch?v=q-c94VVU7zc

urban kamikaze

Син гердан от тюркоази, или за да бъдем точни, прецизността е все по важен занаят, затоплящи се сини мъниста с едва забележими черни точици от песъчинка нарушила съвършенство, лесно за измисляне, трудно за доказване.

Слагаш гердана, закачаш зелените нефритени буди, пръстените не ги описваме, фенди, което не спираш да използваш, косата е окей, излизаш от банята, обличаш памучна рокля с презрамки, слонова кост с бледо-сини раета на голо, защото си гола, а дрехите са необходими за да излезеш да си купиш това, което ти трябва тази вечер
провря се през хватката на Вселената дълбоко уважавайки я за това, че никога няма да те изпусне, няма да те остави да се удавиш в трафика, в празните пространства между замразените храни, няма да те остави, ако си пич, никой няма да те остави, нито ти себе си, ако си ти, зашото ти си видео картичката на Вселената, ветрилото на намигаща японка, винаги еднакво намигаща, така изглежда в началото, ако решиш да се запознаеш с нея, трябва дълго да разглеждаш картичката, и понякога ти се вижда като азис, и не само ти се вижда, а намигащата японка е азис, а ти вместо да се радваш на разнообразието на вселенска обич, се цупиш, че си се пазарила за намигаща, а тя ти дава азис, не, вселено, къде е гери олдман.
явно не.
Следват червени гуменки, вариант на курвенски обувки, новият шлифер от 60те, бежов, обточен с джинсов плат с големи джинсови копчета крещящи ШЕСТ НУЛА, чудиш се дали да си сложиш очила и се сещаш, че така или иначе си с тях, защото караш с очила, докато никой не познаваш ходейки пеша, Уинона Райдър преди да я хванат за първи път, само дето Марк Джейкъбс не е в аджендата, а искаш да държиш Вселената за топките, но тя д. . ... ....... е негепваема, винаги е малко отстранена като уморен родител от напъните на детето му да го обича, и все се хили с умиление, така е като слагаш този шлифер, се провиква баба ти покойната забранила от страх всичко за да те опази, от кое, от злото, баба, от злото, мир на праха на страха в момента, “в този момент” е ключът на Алиса, там се чака да съвпаднат резките.
Качваш се v колата, светваш осветлението, в корейско диско си, пускаш стара компилация на радио Нова, как да направя на компютъра аксан грав да е на а-то, леко е като живота от края на 90те, като живота от края на всяко десетилетие, тогава всички усещат, че няма време и го удрят на купон, музиката подскача водейки към денонощния на ъгъла, затворен е, но има и други ъгли наоколо и всичките са завзети от корейци, за убития любим съм писала, обаче корееца от този ъгъл не е пич като него, а убит от живота човек, как да се сърдиш, налага се да го обичаш, въпреки, че така си привързана към магазина на застреляния, че когато и да си помислиш за среднощни покупки на Сапоро и ментолови ултра лайт Капри 120 мм, винаги, винаги, винаги виждаш усмихнатия мъртъв кореец на който се усмихваш, и тези усмивки са като Сапорото в момента - студени, вкусни, каращи те да искаш още, така помним корееца, бирата, цигарите, в къщи чакат и други забавления и си на шес ШЕС.
Излизаш от колата с черен найлонов плик в едната ръка, в другата cell, ключове със за пореден път китайска нефритена висулка но сърце и тигър, диска с компилацията от началото на това кърваво писмо, портфейл Диор, мога да излъжа и да пропусна Диор, но съм решила да казвам истината, няма как без имена на дизайнери в чест на Глория Стайнем, и тук идва ред на въпроса, на незадаването на въпроса, на екрана на Уърд, категоричен като меча на Ума Търман в Кил Бил, защото обичаш думите юношески ретардирано рестартирано репресирано така, както Куентин филмите, стигаш докъдето спираш, но само донякъде спираш, защото думите те водят като слон на каишка и няма измъкване, ламборгинита, спийдбоутс, шейни, ски или поне следи от ски във филм на Хичкок, или което и да е бягство, което и да е, бога ми, е все по-невъзможно, порязваш си пръста на консервата с риба тон, отваряш Сапоро и се спускаш по лунните снежни пътеки на нощна Витоша.

Friday, July 27, 2007

mein hertz brennt

снощи започна едно ново шоу на което хванах само края. казва се Saving Grace и е с голямата миниатюрна Холи Хънтър. страхотна актриса. сърцето ми направо пламна, защото беше озвучено с Mein Hertz Brennt на Рамщайн. тежък фен съм. Рамщайн ми действа като инжекция адреналин, а аз обичам силно адреналина. песента рязко надвишаваше случващото се на екрана, но беше удоволствие да видиш, че американец си е позволил да сложи немска песен в американско шоу. бих гледала Рамщайн на живо, но не идват тук, мамка им. пеят само на немски, а овцете искат само на английски да им се пее. обичам и Металика, но Рамщайн са ми на сърце яко. гледайки колко е слаба картината на фона на тази музика, си помислих за главата от Кефер където използвам текста на същата песен и си казах самодоволно, Мойто е по-добро, по-силно е, по-близо е до жестоката красота на Mein Hertz Brennt. опитах се да намеря видео на парчето, но излизат един куп самоделки и трябва да ровя. ще намеря и ще го постна. дъщеря ми е много смешна като казва пренебрежително на приятелите си, My mom listens to Rammstein. а те я гледат тъпо, щото нямат идея кои са Рамщайн. окей, не слушам Рамщайн непрекъснато все пак, но когато имам нужда от изстрелване, те са! и за ужас на всички мои приятели Азис:). Азис е способен да ми върне доброто настроение по всяко време. имам всички негови видеа. и като си го пусна на мах, на всички им става лошо. а на мен добре:). извън Рамщайн и Азис, обичам Масив Атак винаги, и няма повече да се оправдавам с други. обичам много и най-противоречиви неща. не мога да ги изброя.
а любимите ми мъже, ако можеха да са ми подръка, са безотказно - Gary Oldman, Edward Norton, Christian Bale. всеки един от тримата го искам. когато не беше дебел и Вал Килмър ставаше силно, но вече е пухче. за други не се сещам в момента. то и не беше това темата, но Рамщайн ми действат определено....хм. да му мислят психолозите:)
всъщност ако реша да имам мото, това ще е мотото ми: Сърцето ми гори!
а в печата на Кефер има толкова много грешки! неизвестно защо са напечатали вместо "сърцето ми гори", "сърцето ми МЛАТИ!!! представяте ли си, млати.... как не умрях първо от смях, после от яд, не знам. и последната глава заглавието не е Анти-филм, а Анти-финал. и не са само тези грешки. не знам кога ще се продаде това първо издание, за да се направят корекции във второто, защото е просто отвратително така да ти променят думите.... и не са само тези. къде са гледали като са я набирали, не знам.
това Е.
СЪРЦЕТО МИ ПЛАМТИ, А НЕ МЛАТИ.

Wednesday, July 25, 2007

литературни забавления

няма да се държа гаменски, окей.
всяко написано нещо и дадено на друг да го прочете е медия. моят блог е медия, форумите са медии, напоследък всичко е медия и който не го разбира, или се прави, че не разбира, или просто не е наясно с това, че everything goes. както вече казах - брутална самореклама.
в този ред на мисли хората от долуспоменатия литературен форум са ми определено симпатични. харесвам интелигентността им, но не бива да забравят, че бидейки медия, понякога могат да бъдат "лекувани с тяхното лекарство" чрез друга медия, перефразирано от английски. явно, че и там учавстват публични личности между които и литературния критик А.И., да го наречем изненадан ангел:), който прочитайки един мой разказ в Алтера, решава, че е чел всичко от мен и, че не съм радикална:). нямам претенции да съм каквато и да било освен себе си, а там претенциите са ми огромни. просто смятам, че ако си сериозен литературен критик е непрофесионално да изказваш мнение за автор с 4 книги и безброй публикации зад гърба си на базата на един разказ. естествено всеки е свободен да говори каквито си иска глупости в блога си, във форума си, и т.н., но когато си обществена личност, пък дори и с псевдоним във форум, трябва да знаеш, че думите ти могат да се обърнат срещу теб. така че единственият ми най-приятелски съвет към всеки изненадан ангел е да не се изказва неподготвен.
и тук идва време да се извиня, че обидих и ангела и футболния отбор наричайки ги интелектуални лайна:). извинявайте за грубостта! пиша всичко това, защото ми се ще доброто все пак да побеждава.
ето и линка към форума в който се забавляват тези млади хора, макар и понякога безотговорно:):

Monday, July 23, 2007

на един сън разстояние

това е заглавието на един мой нов текст на тема емиграция. прочетете тук:
и си купете вестник Женски свят, където има гооооолямо интервю с мен на тема смисъла на живота:)), както и малко за Странджа. тя, планината, беше повод да ме потърсят.... за което съм им много благодарна.

Friday, July 20, 2007

някакви леки интелектуални л...а

прочетох интересно мнение в един литературен форум движен от някакъв литературен критик анонимно изказващ се негативно за автори, които не е чел. впечатляващ професионализъм, липса на провинциалност и комплекси спрямо нечетените автори. след кратко разследване се оказа, че под някакъв прякор се крие някакво лице А.И. интерпретацията на тези инициали определено не е артифишъл интелиджънс, а недостиг на интелиджънс. но не той ми е грижа.
някаква девойка с ник име на футболен отбор споделя, че реакциите на случая Странджа били клиширани и какво толкова, ние срещу държавата, тя срещу нас.... тъжно е, че някаква, която има претенции да е поне средно интелигентна, може да определя реакциите за Странджа като клише. би било чудесно ако тази някаква клиширано я извикат някъде на разпит за изказванията й във форум. предполагам, че ще реагира мега-клиширано - ще се насeрe от страх. не по-малко тъжно и жалко е, че млад "неклиширан" човек може да е толкова наведен и да не го осъзнава. и не само да не го осъзнава, а да си позволява да съди по-смелите от него. някакво леко интелектуално лайно.

Кръстопът на надеждата

Неведоми са пътищата Господни. Не, не съм станала внезапно религиозна, въпреки непоклатимата си вяра в Силата, която ни движи. Просто прекарах една безкрайно различна сутрин на едно безкрайно различно място. Под различно имам предвид място извън обикновената ми траектория на движение. Не мисля, че в дневните си задължения сме кой знае колко по-различни от някоя пчела. Те обикалят цветята за да си набавят храна – ние, с все по-нарастваща лакомия прескачаме от магазин в магазин за да си натъпчем коремите. А пчелите започват да изчезват загубени между супермаркетите. Труповете им се търкалят по тесните градски улици потънали в стока. Винаги по-нова, по-съблазнителна и предизвикваща по-усилено слюнкоотделяне от вчерашната. Ако човешките същества имаха способността на паяците да сътворяват домове от плюнка, всички щяхме да живеем в замъци. Обаче не. Слюнката ни само изостря все по-Гаргантюанския ни апетит. Консумацията определя още по-голяма консумация.
Добре, ще кажа най-накрая къде бях в събота. В Лос Анджелиската католическа мисия в Даунтаун, чиято функция е да помага на бездомните. Реших, че вече се чувствам толкова преяла, толкова пре-задоволена, толкова загубила представа от какво реално имам нужда, че ако не направя нещо смислено, ще започна да повръщам и никога повече няма да мога да спра. Така реших да стана доброволка към мисията. Надявам се да не ме разберете погрешно - нито съм богата, нито съм дебела, нито съм Майка Тереза. Просто душата ми е пълна с глупости. Да си чистиш гардероба и да даваш това, което вече не е на мода, или пък ти е писнало, защото си го облякъл 5 пъти, не е достатъчно за билет за Рая. И понеже по принцип не съм сигурна в съществуването му, правя опити да го създам в себе си. Подвластна на философията, че “адът това съм аз”, като опит за бягство си измислих полезно за човечеството приключение.
Миналата седмица бях на ориентация в Мисията, която се намира в Даунтаун. Лос Анджелисчани ходят там (в Даунтаун, не в Мисията) само ако им се налага. Между небостъргачите и сградите със слепи очи в които от десетки години живеят само плъхове, съществува един живот, който не е лесен за възприемане. Той е силен шок за обонянието на нежните ни бели носове отвикнали вече дори от собствената си миризма. Освен гъстата концентрация на латиноси и шумната шарения на бизнесите с евтини дрехи, обувки, куфари и електроника, в Даунтаун има ужасно много бездомни. Много от тях са луди, всички са наркомани, и повечето са черни. Въпреки, че всичко това изглежда гадно на цивилизования бял човек потънал в забрава плуваща във собствен сос, по възможност Алфредо, за мен Даунтаун е изключително интересно място. Защо ли? Защото виждам по улиците хора. Бедни, някои от тях мръсни, други на друга планета, трети смазани, ама така смазани от живота, че като си го представиш те побиват тръпки (“Не с мен, това никога не може да ми се случи....”), но ХОРА. Виждам ги! Мога даже с ръка да ги докосна! Невероятно.... Хора, а не бледи, съсредоточени в мозъчния си трафик, отражения в стъклото на Лексуса от съседното платно в чиито вени текат цифри.
И така преди няколко седмици реших, че не би било зле да дам времето си за нещо смислено като например да стана доброволка към Мисията. По някаква иронична и демонична случайност тя се намира на Лос Анджелиския Уол Стрийт. Само че този Уол Стрийт е пълната противоположност на ню-йоркския - крайна бедност vs. богатството на света. И около Мисията денонощно живеят "брокерите" на бедността - хора, които са направили тази крайно непечеливша сделка с Бог да преживяват по този начин. Блуждаещи човешки същества чиято акция, стойност, цена в пазара на човешки животи не само не струва абсолютно нищо, но даже е на минус. Отблъскващо и отвратително за някои е човешкото падение. И страшно, защото и то като бездната – гледаш в него, но и то те гледа обратно.
На ориентацията се събрахме около 40 души, не малка част от които бяха ученици наказани да дадат безплатен труд на обществото. Обществото ни възпитава насила на милосърдие. Наказва ни с благородство.... Какво падение. Както и да е, имаше всякакви хора - млади, по-възрастни, мъже, жени, черни, бели, латино. Шийла, шефката на доброволците ни пусна кратко филмче от което научихме, че жената на Кърк Дъглас, Ан, е построила Центъра за бездомни жени към Мисията. Ан Дъглас е на възраст на която в България отдавна би била наричана не баба, а все още мърдащ труп. В Америка са по-милостиви към възрастните жени. Лицето й е до такава степен опънато от пластични операции, че не си сигурен дали всъщност тя не е самия Кърк Дъглас. Кърк Дъглас пък, и той подобаващо опънат, прилича все повече на старата си леля, заприличала поради хормонални смущения на гериатричен Спартак. Но не, Ан си е Ан, както и Кърк си е Кърк. Холивудска кралска фамилия. Тя е жената на един от най-големите актьори на планетата и е избрала Лос Анджелиската Мисия като средство за отплата към Вселената за доброто, което семейство Дъглас е получило от нея. Мога само да адмирирам госпожата за посветените от нея пари и време на бездомните. Разказа ни, че всеки, който иска да се изчисти от наркотиците и уличния живот е добре дошъл. Предлага му се програма в която, ако решиш да участваш, тоест да си промениш живота и да напуснеш улицата, трябва да останеш 6 месеца. През това време ходиш на църква, помагаш в поддържането на чистотата и реда, ако можеш готвиш, переш, гладиш, ходиш на проповед, и най-важното, дава ти се възможност да изкараш диплома за завършено средно образование.
Шийла ни разведе из Мисията, която се оказа огромно, блестящо от чистота място. Просто като излизано. Всичко свети - стени, стълби, подове. Бактериите сигурно не могат да си съберат краката и да вършат злини, толкова плъзгаво чисто е. При следващото ми ходене ще направя снимки. Преди да нахалствам с фотоапарат, искам да поопозная хората.
Разгледахме мъжката част на сградата. Показаха ни спалните, където можеш да останеш повече от 5 дни само ако си решил да изкараш цялата програма. Ако не, имаш правото да се почувстваш с покрив на главата, но за не повече от тези пет дни. За нас, нормалните хора, това е нищо, обаче за човек пристрастен към crack и цялата гама дръг боклуци смесена с алкохол, 5 дни без наркотици са огромен период от време. Време в което тялото им крещи от болка и ужас за “лекарството” си. Много хора не издържат и се връщат обратно на улицата. Но тези, които остават са страшно горди със себе си, и с основание. Дават им дрехи, има баня в която всеки може да вземе топъл душ и да получи чиста хавлия, а във фоайето има огромен плазмен телевизор. Както каза Шийла, Тук бездомните имат шанса да си възвърнат достойнството на човешки същества. Мисията е финансирана от частни лица, както и от църквата. От същата тази католическа църква, която вчера беше осъдена да изплати 600 милиона долара на пострадали от сексуалните набези на някакъв отец деца. Както се казва, Бог с едната ръка дава, с другата взима. Държавата няма никакво участие във финансирането на Мисията. Показаха ни джаги и компютърни игри подарени от U2, а Paramount Pictures пък са дарили машини за безалкохолни напитки. Естествено има и салон с всякакви уреди за мускули. Кухнята прилича по чистота на болница. И така, една седмица след ориентацията се записах да помагам в организирането на закуска на бездомни жени с децата им. Тези, които постъпят в центъра нямат право да взимат децата си със себе си. Закуската беше за жени във и извън програмата. Но с този разказ ще продължа другата седмица. Тогава, надявам се, че ще имам и снимки.

Wednesday, July 18, 2007

lollypop звучи много по-добре от "близалка"


вчера си се разхождам из квартала и изведнъж виждам една гигантска близалка облегната на една палма. огледах се за огромни следи от обувки, но нямаше. а близалката беше неразопакована и неизблизана. винаги съм знаела, че в нашия квартал живеят миниатюрни великани, които не можеш да забележиш с просто око. толкова са големи, че са чак малки и единственото по което знаеш, че са наоколо е някоя близалка облегната на палма. женска палма. не ги облягат на мъжките палми, защото са прекалено високи и близалката изведнъж изглежда твърде малка до тях. и няма смисъл да дебнеш да видиш някой великан. толкова големите неща са обикновено незабележими.

Saturday, July 14, 2007

За романа ми "Кефер" и един разговор в Капитал

много са приятни вечерите на Мира Лазарова с интересни хора от различни професии. за мен последната беше особено интересна, защото бяха поканени писатели и поети от които съм чела по нещо и всичките са с различен талант. ето линк към разговора:
особено ми беше интересен въпроса от къде разбират кой ги чете. аз идвам за малко в България, вадя книга, след което си заминавам и нямам идея кой ми е публиката. в смисъл, че Ваня, Елин Рахнев и другите поне могат да чуят от хора наоколо неща за книгите си. а аз съм в пълен мрак - нямам идея кое как се приема, освен ако някой приятел не се сети да ми пише. обаче, слава Богу, вече има интернет поколение. като се разрових в Гугъл открих, че имам един куп почитатели на "Кефер" в разни форуми - ученици и студенти. едно момиченце даже беше написало, че това е най-страшната книга, която някога е чела. няма да крия, че мноооого ми стана приятно. и в този ред на мисли слагам линк към един текст от професор Милена Кирова, която определено препоръчва да прочетете книгата ми:). и аз така, щото циганката умря, и трябва сама да си се хваля. какво да се прави, живеем в нескромно време, време на зверска самореклама.... знам едно, че ако за малко ви се напуска действителността, книгата ми ще ви заведе на много шантаво пътуване! ето и линка:

Friday, July 13, 2007

Героите на Странджа

слагам това заглавие без грам ирония, защото младите българи са герои с честността си и непримиримостта си. ироничното е, че борбата им е за "чиста и свята република" в която да не се чувстват потенциални емигранти, а да могат да останат в България и да я запазят максимално непокварена за следващите поколения. дано да успеят. новините са обнадеждаващи и е чудесно, че проектите на г-н Костов, Любен Дилов-син и на БСП са гласувани. с това вероятно няма да се приключи, така че е рано да се радваме. да видим какво ще измисли "радетелят" за чиста природа Петко Арнаудов. и дали този строеж ще бъде спрян и разрушен.

Thursday, July 05, 2007

БЛАГОДАРЯ!!!

на всички, които споделихте мислите си и мнението си в блога ми, както и след текстовете ми в e-vestnik и Дневник.
това, което направиха и продължават да правят младите хора в България е прекрасно! то е точно това заради което и написах моето писмо. тези, които не споделят разгорещеността и "патетиката" на тази кауза, вероятно имат друга. или имат оправдание. прекрасното на демокрацията е, че всеки е свободен да стои убедително зад това, което е избрал и да не се страхува, че ще бъде наказан заради силата на убежденията си. изключително позитивна е ролята на блоговете и изобщо интернет, които изкараха младите на улицата и докараха всяко развитие на протестите им чак до мен в Лос Анджелис. чудесно е, че в България обществото е в състояние да влияе на хода на събитията. но това е само началото! нека да видим какво ще реши петчленния съд. засега сигналите са смесени.

Wednesday, July 04, 2007

***

в края на краищата всичко това е доста тъжно. не съм журналистка, не съм работила във вестник и до сега никой не е съкращавал и дума от текстовете ми. публикувала съм в Дневник, Новинар, Капитал, и т.н.. възможно е и да не съм права, или да съм права частично. знам едно - ако ми беше поставено условие текста да бъде публикуван, но със съкращенията, нямаше да се съглася. нямаше да е и необходимо да се съгласявам, защото ако не е имало място в този брой, можеше да се публикува в следващия. поведението ми може да изглежда твърдоглаво и безкомпромисно, но за тази ситуация то трябва да бъде точно такова. не пиша за пари, а за да защитя нещо, което е в кръвта ми. всеки е свободен да ме тълкува както пожелае - това съм аз и думите ми са такива каквито ги чувствам. твърде малко са нещата, които бих защитавала така яростно. Америка ме е научила да съм смела, България може би се опитва да ме научи да премълчавам това, което мисля. няма да стане.

За отговора на Румяна Червенкова

no comment - думата "Странджа" заема ужасно много място, нали....
но има едно изречение, което е толкова отвратително, колкото и факта, че текста се появи в този му инвалиден вид.
"Очевидно съм преценила погрешно водещия мотив да го напишете".
какъв е според вас, Румяна, водещия ми мотив??? моля да ми отговорите на този въпрос.

Отговора на Дневник

Здравейте,
в качеството си на отговарящ за тези страници в "Дневник" отговарям и на обвиненията ви за цензура. Понеже четете в онлайн изданието, разбирам защо сте останали с това убеждение. Не на последно място и защото досега текстовете ви са били публикувани както сте ги изпращали. Обяснението ми е доста прозаично на фона на чувствата, които съкращенията са предизвикали у вас, ваше право е да ги квалифицирате както намерите за добре, но пък е истината.
За разлика от интернет, хартиеното издание има "пространствен" проблем, т.е. мястото или не достига и трябва да се съкращава, или хартисва и трябва да се допълва. Поначало за това място беше планиран друга статия, но заради случката с протестиращите за Странджа, я свалихме, за да сложим двата текста, с които разполагахме към момента - вашия и още един под обща рубрика. Нито един от тях не можеше да запълни мястото, затова съкратихме и от двата. Няма да споря за цензурата, щом така смятате, но твърдя, че нито една от основните тези на текста ви не е паднала.
Признавам си една грешка и един пропуск. Грешката ми е, че не трябваше да го пускам без вашето разрешение за съкращенията и бъдете сигурна, че няма да я повторя. Очевидно погрешно съм преценила водещия мотив да го напишете. Пропускът е, че в мелачката на т. нар. затваряне на броя забравих да изпратя в онлайн изданието пълния текст, което току-що направих.
Поздрави,
Румяна Червенкова

Tuesday, July 03, 2007

Отворено писмо до вестник Дневник

Бясна съм и не мога да повярвам на очите си. Преди няколко дни изпратих до няколко различни медии един отчаян и гневен текст провокиран от решението на ВАС за Странджа. Текстът се казва “До екзекуторите на Странджа”. Всеки може да го прочете в пълния му, НЕЦЕНЗУРИРАН вид на блога ми и в www.e-vestnik.bg
Вестник Дневник до този момент беше една от най-уважаваните от мен медии в България. За съжаление бях абсолютно втрещена да видя текста ми осакатен в страницата за Анализи и Коментари на електронния вариант. Предполагам, че всички ще могат да го прочетат в този му вид в книжното издание. Не мога да повярвам, че някой си е позволил първо да промени заглавието на “До екзекуторите” (кои екзекутори, на какво?!?), след което е махнал името на Странджа като име на особено опасен мафиот, след което е извадил следния пасаж:
“Къде са днес партийните лидери на България - Петър Стоянов, Иван Костов, Бойко Борисов, Първанов, Станишев, Софиянски? Къде са техните протести срещу лицето на мафията позволяващо си да мърси тяхната държава - тази, която ги издигна на върха, направи ги богати и им даде възможност сега да стоят дистанцирано от висотата на всякакви предлози за ненамеса? Защо не произнасят речи и не ходят по митинги защитаващи Странджа? Защо не упражняват политически натиск върху съдии и кметове, така както го упражняват предизборно, или след като са си избрали следващия обект за забогатяване? Кои са хората, които те покровителстват с мълчанието си? Сега нали всички виждате ясно смисъла на поговорката "Мълчанието е злато"? Колко мълчания трябва да се случат за да разбере този народ, че докато мълчи, златото тихо се трупа през трупа на всичко чисто и свято? Знае ли този народ значението на думата "краш", която мафията е избрала за име на една от фирмите си? То е ужасяващо със символизма си. Народът не знае английски и има нужда от превод - "краш" означава катастрофа, провал, пропадане.”
От какво се страхува Дневник? Как е възможно днес, сега, в демократична България някой да упражнява цензура? Толкова ли са опасни и страшни политиците, които изброявам? Толкова ли е страшна тази фирма с име “Катастрофа”? Толкова ли струва свободата на словото в България? Невероятно.... Наистина невероятно е това, че пиша подобно писмо до този любим мой вестник в който имам добри приятели. Има неща, които могат да се случат от глупост и непрофесионализъм, но това не е едно от тях. Някой се страхува от реакцията на някой друг. Колко наивно от моя страна да пиша писма за Странджа! Каква Странджа - всичко е разпродадено по възможно най-просташкия и долен начин. Много е лесно да бъдеш анти-комунист на приказки, но случилото се е в традицията на нашето минало. Явно незабравимо. Или пък някой се е вдъхновил от Путин. И какво сега, като Политковска ли да се чувствам? Да започна ли да се страхувам, че някой ще ми подпали къщата в Граматиково? Шегувам се, разбира се, но знае ли човек? Щом един вестник се притеснява от една откровена критика, вероятно трябва да се замисля. Спирам дотук, защото наистина няма какво повече да се каже.
Ваша силно впечатлена Милена Фучеджиева