Wednesday, February 28, 2007

Natural Born Killers

Оливър Стоун е симпатичен със закачливата си буквалност. Уди Харелсън и Джулиет са любимите ми убийци, а филмът е една от най-веселите сатири на тема Америка. спомням си как всички се възмущаваха от насилието в него. колко отдавна беше това, преди цели....10 години. 10 години по-късно ничии подаващи се от разпорен стомах черва не могат да ме развълнуват. както се казва, Give me more!
американците са деца с окървавени ръце и чисти сърца. не че братя Грим и Шекспир са били с крехки души. за да пишеш за насилие, смърт и кръв, най-малкото трябва да го понасяш. да не кажем, че може малко и да ти харесва. добре, че писателите не са длъжни да минават психиатрични тестове.
кървавото пътешествие на Малори и Мики винаги ме е забавлявало и изпълвало с копнеж и поезия. копнеж по онази жестока свобода, която я имаш докато не знаеш нищо. копнеж по момента когато си така крехък и същевременно силен, че когато срещнеш сродно чудовище, се оказва, че не си толкова сам в среднощния дръгстор. оказва се, че и нямаш толерантност към тези, които искат да те убият.
Америка ще бъде приказка докато съществува. земята й е огромна и населена с невинни бели monsters с големи сърца.
Natural Borm Killers ми е по-близък от Ромео и Жулиета.
каквото и това да означава.

вижте Mallory Knox

http://www.youtube.com/watch?v=YxP_-bXxGCg

вижте Mickey

http://www.youtube.com/watch?v=DgKdgVxcWN8

Tuesday, February 27, 2007

изповед, но не от Толстой

Светлана е една от най-добрите актриси, които познавам, но като една истинска Дева, реши, че стабилността на семейния живот е по-здравословна от останалите залитания или обсесии и стана full time mother and wife. което обаче не й пречи да си задава същите въпроси, които Толстой си задава в неговата Изповед (разтърсващо четиво. слава богу, за първи път го чета сега, а не като съм била на 20 години. трябва натрупана маса и енергия за тая работа). вчера каза (Светлана, не Толстой), че понякога не знае коя е. понеже и на мен същото ми се случва често, много се зарадвах на това й изказване. каза, че толкова не знае кой е, че често мисли, че е някой неин много добър познат. познава го добре и са приятели, но не е тя в никакъм случай. аз също имам такива познати, обаче лошото е, че понякога ме дразнят. направо ми иде да му шибна един шамар на този, който не съм. знам, че за това състояние има диагноза. но who cares при положение, че тази диагноза ни прави приятелки със Светлана?! а по-важно от истинското приятелство няма. дори и когато в него учавстват неопределен брой хора:). а пък тези, които мислят, че са здрави, т.е. са сами (каква тъжна участ), нека да се огледат. или по-добре да се ослушат. ще чуят едно постоянно тихо шушукане. гласовете на говорещите си сами. а те са много:)))

Saturday, February 10, 2007

Гробализация?!





























Франция или Кения. Занзибар или Монако. България или Америка. Отговорите се менят като окраската на хамелеон, защото светът не налага вече категоричност, а платежоспособност. Изборът не е нито морален, нито етичен, нито политически. Той е финансов. Дали това е добре или зле за духовното състояние на нещата, времето ще покаже. То, състоянието, не би трябвало да зависи от Доу Джонс и курса на долара спрямо еврото, но парите никога не са били по- Бог от сега.
В последните 30-40 години човешките души се продават без каквато и да било гаранция, срок на годност, степен на чупливост или сертификат за уникалност. Средно-статистически по един лайфстайл начин, те могат да бъдат разлиствани като новия брой на което и да е списание. Спираш за малко на някой по-интересен текст. Харесваш новия дизайн на която и да е кола, защото е нов и защото е кола. Виждаш твърде красиви хора в естествено неестествени пози, продаващи ти нов начин на обличане, който според гуруто на минутата означава нов начин на мислене сменящ се всеки 5 минути. Необходимо или не, новото, новостта, новината, ти се поднасят на малко огледалце с настойчивостта на елегантно подредени бели линийки чакащи да бъдат изсмъркани мигновено. Изпадаш в секундна задоволеност, след което се навеждеш над празното огледалце в търсене на себе си, а от там те гледа едно враждебно в незадоволяемостта си око. Твоето. Времето в което живеем се държи с нас като гаден дръгдилър. Продава нездрава ненаситност.
Някой ме попита какво мисля за глобализацията, а аз сбърках и написах “гробализация”. Не знам, честно да ви кажа. Гледам заснежената Витоша излитайки, ям не лош wiener schnietzel на летището в Мюнхен, след което тръгвам към стаята за молитва и медитация. Достъпа до Рая е по-глобален от всякога. Табелки с всички религиозни символи на момента водят натам. Еврейската звезда, кръста, полумесеца и останалите знаци, подредени едни до други приличат на някакво непознато писмо. Някаква спасителна за човечеството дума. Но като че ли няма кой да я изговори. Всички са абсолютно онемяли.
Преди да стигна до Стаята се отбивам до тоалетната. Тя е празна, чиста, голяма и синя. Огледалата умножават образа ми до безкрайност. Имам толкова много отражения, че ми минава през ум, че може би “Бог – това съм аз”. Безкрайната богиня на мюнхенския кенеф. Няма жив човек. Само аз. И аз. И аз. И аз.... Малко апаратче дискретно изсъсква разпръсквайки парфюм в неестествения въздух. Пластмаса. Празно. Полет над кукувиче гнездо без полет и без гнездо. Абсолютна тишина. Стоп кадър.
Излизам от храма на органичните отпадъци за да продължа да търся стаята за молитва. Стигам до врата от която излизат 2 усмихнати германки. Надявам се, че вътре няма никой, но не защото искам да се моля, а защото искам да снимам. Изненадващо място като в sci-fi филм. Напомня на космическия кораб от Одисея на космоса 2001. Вече е 2007, а никой не е бил на ваканция на Марс. Само пренесеният в живота дизайн от космическите кораби от филмите се опитва да ни убеди, че бъдещето вече го живеем. Дали го живеем или го умираме, пак времето ще покаже. Едно е сигурно – намирам се в бял плексигласов куб осветен като Червило (клуба в София) в чийто център е побито дърво. Стоя с куфарче и лаптоп в ръце срещу това мъртво дърво без клони и корени. То “расте” от пода на втория етаж на Мюнхенското летище и свършва в тавана на третия. В книгата за гости някой благодари на Джийзъс за жертвата, друг е написал “Буду молится”. Библии, Коран и останалите важни книги по духовна организация са подредени в малка библиотечка. Бързам да снимам, защото е забранено да се снима по летища. Не искам да бъда заподозряна в терористични действия в стая за медитация. За разговори с Бог нямам време и хуквам към терминала.
В самолета на създадената от Луфтвафе авиационна компания слушам много яка циганска музика и си мисля, че Хитлер сигурно се мята в гроба. Зачитам се в Нешънъл Джиографик откъдето научавам един куп важни неща за хавайските червеи, които изглеждат изключително. Някои поразително напомнят на мъжки член. Стюард с лигав женски глас и розови устни ми поднася обеда. На фолиото на съдчето със сьомга пише No pork. Заради евреите и мюсюлманите. Пускам на лаптопа Нощна стража и леко смешните русские вампири ме карат да престана да се впечатлявам от перфектността на света в който живея. Американските са по-достоверни.
Пристигам на летището в Сан Франциско. Въздухът е рециклиран толкова пъти, че не искаш да го дишаш. Върви в комплект с незаличимата миризма на също така рециклирана мазнина в която пържат картофките на МакДоналдс, Бъргър Кинг и останалите крале на стомашната деградация. Със сигурност съм в Сан Франциско, защото билета ми е обработен от бивш мъж с перука с дълги червени коси, идеален френски маникюр, изкуствени мигли и само леко променен от хормонална терапия глас. Чудя се като кой точно говори тази моя нова сестра – като Мел Гибсън или Брус Уилис? Грозотата на това летище, както и на Лос Анджелиското е така естествена, както новината за поредната икона паднала мъртва в дрогирания свят на неоправданата слава – Ана Никол. Да, в Америка съм, няма съмнение. Пред очите ми е красивото лице на дебелата звезда затвърдила тази толкова важна американска традиция – на фона на една нация потънала в наркотици, от време на време някой да умира относително млад и известен за сплашване на останалите. А след смъртта му отбор лешояди да забогатяват до астрономически размери продавайки живота на мъртвите на мъртвите живи.
Това е краят на едно пътуване. Всякакви обобщения са възможни и всички ще са правилни. Както и нито едно от тях. Мир на праха на Ана Никол! И нейното пътуване свърши.

Friday, February 02, 2007

България

в матрицата съм. в смисъл интернет кафето, не че не съм и в другата. имам чувството, че съм в българия от седмици, а съм само от събота. бях гост на едно предаване за поезия и тук е мястото да напомня на всички за Ина Григорова. четох нейни стихове и винаги с обич. много обич. дано някой ден да ни изненада с подредени от нея думи. всички нежно-жестоки души трябва да бъдат отглеждани и трябва да се напомня за тях. спрях едно момче на улицата да го питам знае ли коя е. не знаеше. беше ученик от някой 10ти клас в който не знаят коя е изчезналата поетеса. дадох му да чете стиховете й и му наредих да отиде на гугъл и да я потърси. децата трябва да бъдат възпитавани. това е. нямах блог от бг, вече имам. тук е хубаво, малко и уютно като хралупа. а аз май съм като една твърде порастнала мечка, която вече не съвсем се побира, а много й се иска пак да се намърда вътре. но все нещо ще й стърчи навън - я предна, я задна лапа, я опашка и май няма да й е никога толкова комфортно, колкото преди да порастне.